Последният довод на кралете [bg]

— Така ли? — Джизал примижа объркано, махна сковано на тълпата и овациите се засилиха. С навлизане в града, мястото от двете страни на пътя се стесняваше, а човешкото множество ставаше все по-голямо и по-гъсто. Имаше хора навсякъде, в тесните странични улички, по прозорците и на горните и долните етажи на къщите. И всички те ликуваха. От балконите високо над улицата полетяха цветя. Едно се закачи за седлото на Джизал, той го взе в ръка и го завъртя пред очите си.

— Всичко това… заради мен?

— Нима не спаси града? Не успя ли да спреш бунтовниците, при това без капка пролята кръв и от двете страни?

— Но те се предадоха без всякаква причина. Аз не направих нищо!

Баяз сви рамене, взе цветето от ръката му, помириса го и го хвърли настрана. Кимна към голяма група търговци, които се бяха струпали на съседния ъгъл.

— Изглежда, те не са на същото мнение. Просто си дръж устата затворена и се усмихвай. Това винаги върши работа.

Джизал положи всички усилия да изпълни съвета му, но усмивката почти не се получи. Беше абсолютно сигурен, че Логън Деветопръстия нямаше да одобри това. Ако имаше пълна противоположност на това, да се опитваш да изглеждаш по-малко отколкото си, то ставащото днес беше нейното истинско олицетворение. Той се огледа нервно в очакване тълпата изведнъж да види измамника, който той виждаше в свое лице, и да замени аплаузите с подигравателни подвиквания, а цветята със съдържанието на нощните си гърнета.

Но нищо такова не се случи. Овациите не стихваха, докато Джизал и колоната от войници преминаваха бавно през квартала, наречен Три ферми. С всяка следваща улица Джизал се успокояваше. Постепенно започна да си мисли, че може би наистина бе постигнал нещо, заслужаващо оказаната му чест. Че всъщност наистина може да е неустрашим командир и умел стратег в преговорите. А също, че щом хората искаха да го величаят като техен герой, би било крайно невъзпитано от негова страна да им откаже.

Минаха през една от портите в Стената на Арнолт и навлязоха в централната част на града. Джизал се изправи на седлото и изпъчи гърди. Баяз изостана на почтително разстояние и го остави сам да води колоната. Докато минаваха по Централната улица, докато прекосяваха Четирите ъгъла в посока Агрионт, аплодисментите ставаха все по-силни. Усещането беше същото като при победата му в Турнира, само че постигнато с далеч по-малко усилия. Всъщност наистина ли е чак толкова зле? Какво толкова? Проклети да са и Деветопръстия, и скромността. Джизал е заслужил това внимание. Той се усмихна лъчезарно. Вдигна уверено ръка и започна да маха на хората.

Огромните стени на Агрионт се извисиха отпред и Джизал прекоси моста над защитния ров, който водеше до южната порта на крепостта. Навлезе в тунела и той се огласи от чаткането на копита и тежките стъпки на Кралската гвардия зад гърба му. После тръгна бавно по Кралския булевард, под одобрителните погледи на каменните владетели от старите времена и техните съветници. Мина между претъпканите от народ високи сгради и излезе на Площада на маршалите.