Последният довод на кралете [bg]

— Да ти кажа, мина ми подобна мисъл през главата.

Буреносния клекна до него.

— Понякога ми е тежко да нося моето име. Не смея да си мисля дори каква ли тежест стоварва отгоре ти име като твоето.

— Ами тежичко е.

— Обзалагам се, че е така. — Тъл се загледа в единичната колона от мъже, които вървяха по прашната пътека. — Не им обръщай внимание. Скоро ще свикнат с теб. А ако все пак паднеш духом, е, винаги можеш да разчиташ на усмивката на Дау Черния да ти върне радостта от живота, нали?

Логън се усмихна.

— Самата истина. Каква усмивка само има този човек. Целия свят сгрява, а?

— Като слънчев лъч в дъждовен ден е. — Тъл седна на съседната скала, измъкна тапата от манерката си и му я подаде. — Съжалявам.

— Съжаляваш ли? За какво?

— Че не те търсихме, след като падна от скалата. Решихме, че си мъртъв.

— Не бих казал, че се сърдя за което. Аз самият бях почти убеден, че съм мъртъв. Май аз съм този, който трябваше да тръгне да ви търси.

— Е, добре, може би трябваше да се търсим един друг. Но май с течение на времето просто спираш да се надяваш. Животът те учи да очакваш винаги най-лошото, а?

— Трябва да си реалист за тези неща.

— Трябва. Но все пак добре се наредиха нещата. Пак си с нас, нали така?

— Ъхъ — въздъхна Логън. — Обратно при войната, лошата храна и пълзенето из горите.

— А, горите — изръмжа Тъл и се усмихна широко. — Дали някога ще успея да им се наситя?

Логън отпи от манерката и я върна на Тъл, който на свой ред отпи. Двамата останаха за момент седнали един до друг, без да проговорят.

— Не исках това, Тъл.

— Естествено, че не си. Никой от нас не го е искал. Но това не значи, че не го заслужаваме, нали? — Тъл стовари една тежка лапа на рамото на Логън. — Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща.

Логън го изпрати с поглед. Добър човек беше Буреносния. Човек, на когото можеш да се довериш. Малко останаха тези като него. Тъл, Мрачния и Кучето. И Дау Черния по своя си начин. Тази мисъл почти обнадежди Логън. Почти се зарадва, че се върна в Севера. Тогава погледна отново колоната и видя, че Тръпката го гледаше. На Логън му се прииска да извърне очи, но Кървавия девет никога не извръщаше поглед. Затова продължи да го гледа от скалата и усети омразата, която струеше от погледа на Тръпката, чак докато не се скри зад дърветата Логън поклати отново глава, облиза отново зъби и пак плю на земята.

Един нож в повече никога не е излишен, казваше баща му. Сигурно е така, освен ако не са насочени към теб тези ножове, и от хора, които не те харесват много.