Евангелието на Луцифер

Разгледа картата над вратата. Ако брадатият реагираше светкавично и беше достатъчно съобразителен, щеше да се сети, че може да ги изпревари, като се качи за една спирка с линия номер едно до Бастилията, после да продължи в тяхната посока с второстепенната линия номер пет, която свързваше Бастилията и южните станции. Парижкото метро беше изключително объркано и след повече от сто години на разширяване нямаше сграда в града, която да не отстоеше на петстотин метра от някоя метростанция.

Най-малкото, със сигурност някой щеше да ги причака на „Монпарнас-Бенван“, следващата главна спирка, където се пресичаха пет-шест други линии. Минаха Плас д’Итали. За късмет мъжът не бе реагирал достатъчно бързо, за да изпрати някого там. Според картата имаха само две възможности преди следващата голяма спирка. Трябваше да избират между „Данфер-Рошро“ и „Распай“. Фин не знаеше нищо за тях, но и двете бяха близо до Монпарнас, някогашния център на бохемския живот в Париж, който сега не бе нищо повече от занемарена туристическа забележителност с множество кафенета със съмнителни твърдения като „Любимият ресторант на Ленин“ или „Барът на Хемингуей“.

— Нека да е следващата спирка — реши Хилтс.

За пореден път се приготвиха за слизане. Спирачките заковаха влака с изскърцване и двамата се шмугнаха сред тълпата на перона. Докато влакът се изтегляше, Фин хвърли поглед към отсрещната страна на коловоза и срещна слисания поглед на мъжа, който ги бе вкарал в колата пред канадското посолство. За миг той замря със зяпнала уста, после хукна към изхода.

— По следите ни са!

Фин и Хилтс се затичаха към най-близкия изход и изкачиха безкрайното стълбище, без да поглеждат към успоредните ескалатори. Минаха през горната чакалня и напуснаха тичешком голямата станция през една от трите сводести входни врати. Едва си поемаха дъх, но продължиха да тичат по улицата, като внимаваха да не се блъскат в минувачите. Стигнаха до кръгъл площад с огромна бронзова статуя на поредния конник. Фин си помисли, че някога Париж е бил чудно място за притежателите на леярни.

— Накъде? — попита тя.

— Без значение. Трябва да му се измъкнем. Тичай!

Хвана я за ръка и хукнаха по улицата. До стоянката за таксита една кола спря рязко с изскърцване на спирачките. Беше мерцедес, син на цвят. От него изскочи мъжът с ротвайлера, този път без кучето. Зад тях преследвачът от перона прекоси улицата, криволичейки между колите. Свиха към тротоара и се втурнаха по изпречилите се пред тях няколко стъпала към някакви високи черни порти, които бяха отворени въпреки лятната жега.

Един мъж в униформа седеше на столче до вход, преграден с пропускателен механизъм тип въртележка по средата на голямо тъмно помещение с мраморен под. Имаше отегчено изражение. До вратата имаше табелка: „Десет евро“. Хилтс трескаво прерови джобовете си, намери няколко смачкани банкноти и ги напъха в ръката на служителя. Минаха бързо през въртележката и Фин погледна назад, за да се увери, че преследвачите не са ги настигнали. Засега нямаше помен от тях. Обърна се напред. Пред тях се изпречваше единствено кръгъл вход към стълбище, водещо под земята.