Лъвовете на Ал-Расан

Родриго се подчини и зашляпа през тръстиката към брега. Бяха го спипали на собствената му земя. Обидно. И никой от домашните му не беше наблизо — толкова далеч от дома и посред нощ. Изминаха неколкостотин крачки. Непознатите не сваляха лъковете — вярно, не бяха насочени към него, а към коня. Някой тук беше доста съобразителен.

Приближиха се до една пастирска колиба. Като всички други, и тя беше малка, почти без покъщнина, предназначена да дава убежище от летните бури и зимните снегове.

Някой запали факел. Блъснаха го вътре. Шестима влязоха с него. Лицата им бяха скрити и никой не продумваше, освен водача. Взеха му и двата ножа — от пояса и от ботуша. Вързаха му ръцете отпред, после забиха един кол на пръстения под и го накараха да легне с ръце над главата. Вързаха ги за кола, свалиха му ботушите и по същия начин привързаха и глезените му за друг кол, Овързан здраво и прикован за пода, Родриго не беше в състояние да помръдне.

— Как мислите — наруши той тишината, — какво ще стане, когато утре хората ми стигнат имението и разберат, че ме няма?

Водачът, който стоеше до вратата и мълчаливо наблюдаваше, само поклати глава, после даде знак на останалите. Те забиха факела в земята и все така безмълвно напуснаха колибата, а той остана проснат на пода като на жертвеник.

Чу стъпките им да заглъхват, после чу тропот на копита. Прикован към собствената си земя, Родриго Белмонте няколко мига лежа неподвижен, вслушвайки се в отдалечаващия се тропот. После избухна в смях. Беше му трудно да си поеме дъх с ръце, вдигнати високо над главата. Задави се. Усещаше, че се задушава. От очите му потекоха сълзи.

— Бог да те убие, Родриго! — извика жена му, нахълтвайки в колибата. — Как разбра?

Той продължаваше да се смее. Не можеше да спре, Миранда държеше в ръка стрела. Беше облечена в черно, като мъж — в имението винаги се обличаше така. Тя го изгледа яростно, приближи се и — заби стрелата в бедрото му. Капитана на Валедо извика от болка, изви очи надолу и видя през дупката в панталона да блика кръв.

— Мразя да ми се смееш — заяви Миранда. — Е, как разбра? Казвай, ако не искаш пак да ти пусна кръв.

— Не съм имал никакви съмнения — каза Родриго, опитвайки се да се успокои. Не я беше виждал близо половин година. Изглеждаше великолепно, но явно беше побесняла от гняв. За свое добро той се опита да се съсредоточи върху въпроса й.

— Момчетата наистина се справиха много добре. Но има няколко неща. Корадо чу други коне, докато се приближавахме към потока. Аз не чух нищо, защото ги бяха оставили доста далеч, но един боен кон е обучен да предупреждава стопанина си.

— И още?

— Видях сенките на двама души във водата. Трябва да се внимава, когато светят и двете луни.

— И какво още? — Гласът й прозвуча още по-ледено. Той се замисли и реши, че и това стига. Още беше вързан, а тя продължаваше да държи стрелата. Останалото можеше да почака.

— Това е, Миранда. Казах ти вече, много добре се справиха.