В плен на магията
- Автор: Хокинс Рейчъл
- Серия: Хекс Хол #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В плен на магията». Краткое содержание книги:
— Целта на баща ти е била да пороби група тийнейджъри ли? Нищо чудно, че вие двете сте станали такива — отсякох и посочих с брадичка госпожа Касноф, която не показа с нищо, че ме е чула.
Е, сега вече Лара се ядоса. Изпъна гръб на стола и изсъска:
— Имаш ли представа какво пожертва баща ми, за да създаде рода ти и теб самата? Имаш ли представа от какво се отказахме ние самите? — Посочи с дългия си показалец госпожа Касноф. — За да предпази всички магически същества! Да ни защити от онези, които искат да ни избият до крак!
— Вие превръщате хора в чудовища — отвърнах. — Деца. Стореното от баща ви е унищожило Алис. После той е погубил дъщеря й, а ако вие двете бяхте постигнали целта си, щяхте да сторите същото с мен и баща ми.
— Целта…
— … оправдава средствата. Да, сестра ти вече го каза. Това да не ви е семейното мото?
Лара застина. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, толкова силно ги стискаше:
— Искаш ли да ти разкажа за семейството си, Софи?
Притиснах гръб към облегалката на стола и поклатих глава:
— Мисля, че знам повече от достатъчно за семейството ги, благодаря.
— Нищо не знаеш — заяви Лара, след което леко махна с пръсти към мен.
Първоначално нищо не се случи и се запитах дали не ми е показала вещерския вариант на среден пръст.
А след това зрението ми започна да се замъглява и всичко стана черно. Разтреперана, се опитах да сграбча страничните облегалки, но столът бе изчезнал. Вече не седях на него. Заобиколена бях от мрак… все едно отново се бях озовала в Итинериса. Обзе ме клаустрофобия. Имах чувството, че ще се задуша.
В тъмнината проблесна искра — мъничка точица, която скоро се разрасна и превърна в образ. Взирах се в картината на затрупано в снега селище, която след малко като че оживя. Мъже и жени вървяха по побеляла от сняг пътека, свели ниско глави, за да се предпазят от студения вятър. Нямаше кой да ми каже какво виждам, но информацията се появи сама в главата ми… сякаш винаги съм я знаела. Това бе родното село на Алексей Касноф, а малката къща в средата на картината бе домът му.
След малко съзрях и него самия — тъмнокосо момче, което бе притиснало лицето си към стъклото на прозореца. Знаех, че чака баща си, и усещах нетърпението и безпокойството му, сякаш лично аз ги изпитвах. Зад него бе застанала кри сива жена с тъмноруса коса, която го погали по главата и измърмори на руски (макар да не знаех нито дума от този език, разбирах всичко, което жената казваше):
— Всичко ще бъде наред, Алексей. Баща ти и останалите — ще ни защитят, обещавам.
В този миг разбрах, че всички жители на селцето са магически същества. Днес трябваше да се вземе важно решение. Нещо за преместване, свързано с безопасността им. Искаха да се скрият… Но преди да схвана какво точно се случва, картината се промени.
Вече нямаше покрити със сняг улици, не се виждаха кокетни старинни къщички. Всичко бе потънало в хаос, огън и дим. Пламъците бяха толкова ярки, че пожелах да закрия очите си — само че нямах ръце. Всъщност и очи нямах… но видях Алексей, който тичаше по улицата. Жителите на селището го гонеха по петите.
Те знаят какви сме, помисли си той. Откриха ни, откриха ни, откриха ни…
На улицата зад него лежаха неподвижни някакви фигури. Разбрах, че това са родителите му. Виждах русата коса на майка му, която бе разстлана край главата й и все още тлееше. Малкото телце до тях принадлежеше на сестричката му, все още бебе. Алексей бе толкова уплашен… Ужасът и скръбта му ме заляха, беше непоносимо. След това пламъците избледняха и кървавите цветове на картината започнаха да се променят. Нова сцена. Алексей вече бе по-възрастен, може би на двайсетина години. Лицето му бе красиво и все още не така жестоко, както на малкото негови снимки, които бях виждала.
Возеше се на задната седалка на кола, която прекосяваше хълмиста местност, покрита с яркозелена трева. Тези хълмове и полета ми бяха много познати. Алексей беше въодушевен, но и малко нервен. Потропваше с пръсти по корицата на книгата, която лежеше в скута му.
Гримоарът!
Автомобилът изтрополи по стар каменен мост и изведнъж на преден план изникна абатство Торн. Алексей забеляза момичетата на поляната — ученичките от лондонското девическо училище, които бяха настанени в Торн, защото в града вече не бе безопасно. Известно време ги наблюдаваше, а по устните му играеше тънка усмивка. Най-после, помисли си. Най-после.