В плен на магията

— Софи — промълви, — сама не мога да повярвам, че казвам това, но… Но мисля, Елодия е права. Ако си възвърнеш силите, наистина има вероятност Касноф да те подчинят. Обаче без твоите сили изобщо нямаме шанс да се измъкнем оттук!

Елодия се обърна и отвори най-горното чекмедже на шкафа. Там, върху купчина дрехи, лежеше гримоарът.

Как се е озовал тук?, попитах. Сега разбрах защо тази сутрин усетих зова му толкова силно.

Аз го донесох — за да направя това. Под командата на Елодия ръката ми се протегна, вдигна книгата и намери заклинанието. После Елодия поднесе дланта ми към страницата.

НЕ!, изкрещях, и за миг тя се разколеба.

Трябва да го направиш, каза твърдо накрая. Реших, че ще е по-лесно, ако го сторя вместо теб.

Не, повторих, макар че дори за самата себе си не звучах убедително. Гласът ми бе съвсем слаб.

Направи го, отвърна Елодия. Сложи край!

А после си тръгна.

Препънах се и политнах назад към шкафа. Когато успях отново да си поема въздух, вдигнах глава и се вгледах в отвореното чекмедже. Магията ми вилнееше в мен.

Джена ме хвана за ръката.

— Можеш да го направиш — каза тя. — Знам, че можеш. По-силна си от тях.

Аз обаче не бях така сигурна. Но пък знаех какво трябва да сторя.

Не си позволих да размишлявам повече, просто грабнах гримоара от пода, където бе паднал — бях го изпуснала, когато Елодия излезе от тялото ми. С безпогрешна точност открих заклинанието, което ме викаше така настойчиво. Накрая, без дори да си поема дълбоко дъх, направо притиснах дланта си към страницата.

Имах чувството, че в гърдите ми е избухнало нещо. Замръзнах на място, а силите в мен се разгъваха и магията плъзна по вените ми. Дървеният под край мен изскърца и Джена отскочи назад с вик.

Задъхана от напрежение, захвърлих гримоара и залепих и двете си длани на огледалото. Торин, помислих си и си представих как го издърпвам оттам.

Той се появи толкова неочаквано, че подскочих.

— Какво беше това, мътните да го вземат? — изкрещя и се огледа ядосано. Накрая погледът му спря върху ми и той се усмихна широко: — Браво, София! Добра работа.

Аз обаче не разполагах с много време. Усещах някакво дразнене в ума си, нещо като сърбеж. Разбрах, че Лара — където и на остров Грималкин да се намираше — в момента осъзнава какво се е случило.

— Защо се опитваше да се свържеш с мен? Къде са родителите ми?

— Х-м-м? А, да, славната ми мисия. След като ти изчезна…

— Спести ми това! — излаях. — Какво искаш и къде са те?

Торин се намръщи:

— Добре, де, добре. В Ирландия са. Отидоха до Лох Балах. Аз трябваше да се добера до теб и да проверя дали си добре, но…

Аз вече действах. Отново грабнах гримоара и го напъхах отзад на кръста, под колана на полата си.

Заключената врата не представляваше никаква трудност — отнесох я, без да се замислям. Още по-лесно ми бе да повикам чрез магията си Кал и Арчър. Кал бе в къщичката си, а Арчър — в своята стая. Обърнах се и към двамата едновременно, говорех направо в главите им: Чакайте ни с Джена отвън. Пригответе се да тичате. А после, тъй като осъзнах, че на практика съм се разкрещяла без предупреждение в умовете им, добавих: Моля ви. И се извинявам за викането.