В плен на магията

Когато приключих с разказа си за случилото се в кабинета на Лара, вече бях спряла да треперя… но пък започнах да плача.

— Толкова много искам да си върна силите — казах на Джена, която ме галеше успокоително по косата, — но няма да рискувам да се превърна в някакво… в нещо, което те могат да контролират. Толкова бях сигурна, че ако си възстановя магията, всичко ще се оправи! Но това?! О, Джена, това е направо ужасно!

— Ш-ш-т — прошепна тя. — Все ще измислим нещо. Ще измислим нещо.

Обаче гласът й трепереше. Заспахме заедно на леглото, прегърнати като малки деца.

Реших, че ме е събудила гръмотевица. Седнах в леглото и примигнах няколко пъти. Нисък тътен изпълни къщата. Прозорците започнаха да дрънчат, а когато поставих босите си стъпала на пода, усетих леки вибрации.

— Какво става? — измърмори Джена сънено.

Отидох до прозореца да проверя. Известно време само се опитвах да осмисля онова, което виждах. В мъглата се носеха светлинки, които първоначално бяха замъглени и от време на време изчезваха. После обаче се уголемиха и станаха толкова ярки, че различавах тъмните стволове на дърветата, които преди това бяха скрити от мъглата. Чух, че в коридора се отварят врати, по дървения под тропаха боси крака.

В стаята ни отново нахлу ярка светлина, след което се разнесе поредният тътен. Този път бе толкова силен, че зъбите ми изтракаха. Джена, която вече се бе разбудила напълно, скочи от леглото, втурна се към вратата и я отвори. Останалите момичета се бяха събрали на площадката и се взираха в нощта отвън през строшения витражен прозорец. Отново усетих зова на гримоара и забих нокти в дланите си. Надявах се болката да ме разсее и да ми помогне да овладея желанието да се втурна към долния етаж. Светлините продължаваха да проблясват, а тътенът се усили. Няколко от по-малките момичета затулиха ушите си с ръце.

Някой ме потупа по лакътя. Обърнах се и видях Навзикая. Тя бавно размахваше криле в гъстия, тежък въздух.

— Тази вечер Лара дойде в нашата стая и отведе Тейлър каза ми тя. — Смяташ ли, че… — Кимна към светлините отвън, — че са й направили нещо?

Вибрациите ставаха все по-осезаеми, а силите ми бушуваха в мен и ме задушаваха. Сградата потръпваше, от прозореца се посипаха още цветни стъкла, кои го се разби хм звънко. Светлината проблесна за последно — толкова ярки, че всички стиснахме очи и извърнахме главите си.

След което всичко замря.

Стояхме на площадката разтреперани и внезапно през счупения прозорец ни връхлетя леден вятър.

Някъде в далечината се разнесе дълбок, нечовешки вой.

— Да — отговорих на Навзикая. — Да, така мисля.