В плен на магията

— Открихме го в бюрото на Лара. Кал смята, че може да е капан. Защо иначе ще го намерим толкова лесно?

Спомних си какво бе казала госпожа Касноф — че съм им „най-голямата надежда“. Споменала бе също така, че нещо „ни е в кръвта“. Не знаех какво точно, но ако Касноф искаха да си възвърна силите, надали бе нещо добро.

Джена пое книгата от мен, но не я отвори.

— Добре. А сега иди да се разбереш с Арчър.

— Знам, че е разстроен, но това е по-важно — възразих и посочих с брадичка гримоара.

Предпочитах Кал и Джена да ме смятат за смела и жертвоготовна, отколкото да разберат, че в момента ме е страх да разговарям с Арчър. Как изобщо човек може да каже: „Извинявай, че призракът на бившето ти гадже ме използва, за да се целува с годеника ми“?

Обаче Джена беше най-добрата ми приятелка.

— Соф — тихо нареди тя. — Върви да поговориш с него. Веднага.

— Нали знаеш, че никак не обичам склонността ти да раздаваш заповеди? — казах аз, като въздъхнах. — Не мога да я понасям почти толкова, колкото и факта, че винаги си права.

— Да, но ме обичаш — усмихна се тя.

Преди да изляза от стаята, потърсих с поглед Кал. Изражението му бе затворено и предпазливо, а в стойката му се усещаше напрежение. В момента бих дала всичко, за да мога да чета мисли.

Не ми бе нужно кой знае колко време да открия Арчър Той бе в „зеления“ салон, където за първи път бях срещнала Елодия, Частън и Анна. Седеше на пода, бе опрял гръб на дивана и бе протегнал дългите си крака пред себе си, взираше се съсредоточено в единствената фотография, която все още не бе паднала от стената.

Седнах до него, макар че килимът бе влажен и чувство то не бе особено приятно. Болнавата светлина, идващи от единствената лампа в стаята, бе прекалено слаба. По голямата част от лицето му бе потънала в сянка.

— Уф, това беше ужасно — произнесох възможно най-жизнерадостно. — Неприятен страничен ефект на това да излизаш с вещица, предполагам.

Той се засмя съвсем тихичко и раменете му леко се разтресоха, но все така не ме поглеждаше.

— Как мислиш, те дали са имали подобни проблеми? — попита и кимна към оцелялата снимка.

Тя бе заснета през 1903 г. и на нея се виждаше първият випуск на „Хеката“. По онова време учениците били само няколко, а училището не било интернат, в който затваря провинили се магически същества. Не служел за наказание, а за тайна квартира, в която да са в безопасност.

— Вероятно. Тая мадама със сламената шапка отвсякъде прилича на мръсница.

Едва тогава Арчър се разсмя истински и най-сетне обърна лице към мен.

— Знам, че беше работа на Елодия — заяви и хвана ръката ми. — И все пак… Видях момичето, което… видях те как се целуваш с Кал. И макар че веднага ми стана ясно, че е тя…

— Въпреки това беше гадно — довърших аз меко. — Разбирам те, наистина. За мен също бе ужасно, когато те виждах да целуваш Елодия.