В плен на магията

Лицето й се разкриви в още по-грозна гримаса. Сякаш нещо я измъчваше физически.

— Стига толкова! — избухна тя и посочи стълбите. Заминавай!

Облегнах се безсилно на Джена и двете се върнахме в стаята. Веднага щом вратата се затвори зад гърбовете ни, ключалката щракна. Стоварих се на леглото си, разтреперана от болка и изгаряща нужда, а Джена започна да крачи напред-назад.

— Ще продължат да идват за нас. Всяка нощ ще лежим в леглата си и ще слушаме този… този кошмар… и ще се чудим дали няма да сме следващите.

После се отпусна тежко на леглото.

— Софи, какво ще правим?

Ще вземем гримоара. Ще си върна силите. Мисълта бе толкова могъща и изискваща, че простенах и притиснах длани към ушите си.

— Нямам представа — отвърнах на Джена.

Усещах сълзите, които се надигаха и заплашваха да ме задавят. Има ли на света по-лошо чувство от безпомощността?

Претърколих се на една страна. Подтикът да се втурна към гримоара туптеше в мен, сякаш бе станал част от пулса ми. Дотолкова бях погълната от собствената си агония, че когато забелязах някакво движение в огледалото, реших, че халюцинирам.

— Какво беше това, по дяволите? — попита обаче Джена.

Съсредоточих се с усилие, седнах и се вторачих в огледалото. Отново нещо се стрелна в него и развълнува повърхността му. Приличаше на сянка. Накрая картината се изчисти и…

Торин.

Видях го за не повече от секунда, толкова бързо изчезна. Въпреки това скочих от леглото, без да обръщам внимание на настойчивия вой в ума си.

— И ти го видя, нали? — обърнах се към Джена.

Тя все още седеше на леглото си с широко разтворени очи.

— Да, В огледалото имаше някакъв тип. Какво…

Но аз вече бях притиснала длани към огледалото.

— Торин? Там ли си?

Нямах представа как се е придвижил от огледалото в базата на Бранник до това, но нямах намерение да се оплаквам. Образът му отново се появи за миг; все едно се опитвах да гледам телевизионна програма въпреки лошия сигнал. Лицето му се разкриви от раздразнение, когато усети, че отново ще изчезне. Преди да се изгуби обаче, успя да оформи с устни две думи:

— Родителите ти.

— Какво? — извиках и ударих с длан по огледалото. — Какво за родителите ми? Торин? ТОРИН!

Той обаче не се появи отново и на мен ми се прииска да се разкрещя заради безсилието, което изпитвах.

Джена се приближи към мен.

— Виж дали магията на Елодия няма да може… знам ли, да му помогне да проникне тук.

След стореното от Елодия нямах никакво желание да я допускам отново в тялото си, но отчаяното положение изисква отчаяни мерки…

— Ел… — успях да произнеса само, и тя вече се бе вмъкнала в мен.

Помогни му да се появи, наредих студено.