В плен на магията

Това стресна за секунда Елодия и тя плъзна ръката ми към гърба, където беше скрита книгата.

— О, да… заклинанието. Тъкмо се канех да го извадя.

Не!, изкрещях отново.

За щастие се оказа, че и Кал е на същото мнение.

— Недей! — рязко нареди той и сграбчи китката ми.

А тъй като тя все още бе зад гърба ми, Кал на практик ме прегърна. В главата ми Елодия ликуваше: Успях!

Устните на Кал бяха съвсем близо до лицето ми. Усетих топлия му дъх, когато каза:

— Тя може би нарочно е оставила книгата така, че лесно да я откриеш. Ако докоснеш онази страница и си върнеш силите, отново ще станеш демон. Може би Касноф искат точно това.

В момента притеснението, от което се бе свил стомахът ми, нямаше нищо общо с онова, което Елодия се канеше да направи. Причината бяха думите на Торин. За първи път наистина реших, че може да не ме е излъгал. Мисълта беше непоносимо ужасна.

— Не бях помислила за това — промълви Елодия.

Гласът ми никога не бе звучал по този начин — нисък и дрезгав, почти секси.

Тогава за първи път Кал наистина се разколеба.

— Просто не смятам, че трябва да докосваш това заклинание. Поне засега.

— Няма.

— Тогава защо все още не ме пускаш?

Имах чувството, че наблюдавам автомобилна катастрофа на забавен кадър… само дето в действителност се намирах вътре в колата. Престани, казах отново. Вече не крещях, умолявах я. И не заради себе си, а заради Кал. Играеш си с него и го нараняваш, а той не заслужава подобно нещо.

Така е наистина, отвърна ми тя, после протегна моята ръка и сложи моята длан на тила на Кал. Но Арчър заслужава.

Кал докосна с устни моите съвсем предпазливо и за миг се запитах дали не подозира нещо. После обаче Елодия го придърпа към тялото ми и ми се стори, че дори и да го смяташе за странно, него вече не го беше грижа.

Целувката в палатката бе чудесна и разбуни сетивата ми, но тази… тази беше наистина огнена. Може би защото Елодия го прегръщаше и целуваше със страст, която аз самата никога не бях показвала към него.

В мен бушуваха толкова много чувства, а нямах представа кои са нейни и кои мои. Гняв, желание, тъга, триумф. Те се вихреха в мен заедно с магията, която туптеше в гърдите ми като второ сърце, и електричеството, което идваше от затъкнатия на гърба ми гримоар. Имах чувството, че енергията от взаимодействието им е толкова силна, че накрая ще избухна и ще се разпилея на милион късчета.

Преди обаче да се случи нещо такова, вратата се отвори и макар да изкрещях на Елодия веднага да се разкара от Кал, знаех, че е прекалено късно.

— Леле! — чух гласа на Джена.

— Какво?! — възкликна Арчър.

Изведнъж очите ми се отвориха и ги видях, застанали им прага. Джена изглеждаше просто объркана, но Арчър…