Изгубена завинаги

глас. - Имаш десет секунди да влезеш през вратата с вдиг­

съци. Нямаше шум от дрелка. Не бях сигурен дали това

нати ръце, в противен случай ще застрелям една от двете.

бе повод за успокоение или бях пристигнал твърде късно.

красиви дами в главата. Едно, две...

Опрях гръб в тухлената стена. Прозорецът оставаше

- Влизам.

над главата ми. Опитах се да си представя разположени­

- Три, четири...

ето в къщата. Този прозорец тук беше на всекидневната.

Нямах избор. Скочих и се втурнах към входа.

Добре, а после? После нищо. Чаках. Усещах тежестта на

- Пет, шест, седем...

пистолета в ръката си и това ме успокояваше. Пистоле­

- Не ги наранявай, вече съм вътре.

тите, независимо от размера, са си пистолети. Бях точен

Не ги наранявай. Дрън-дрън. Но какво друго бих могъл

стрелец, но не чак толкова. За да си адски добър, нужни са

да кажа?

ти тренировки. Но аз знаех как да се прицеля в средата на

Завъртях топката на бравата. Не беше заключено. Вра­

гърдите и обикновено успявах да се приближа достатъчно

тата се отвори. Влязох.

близо до мишената си.

Изисканият глас:

И сега какво?

- Казах, ръцете горе.

Запази спокойствие. Изчакай Уин. Той е много добър в

Вдигнах ръце високо във въздуха. В средата на стая­

подобни начинания.

та стоеше мъжът от полицейската снимка. На лицето му

„Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?"

имаше бяла лепенка, а около очите му се виждаха черни

Изискан акцент, спокоен глас. Спомних си за Марио

кръвонасядания, характерни за човек, чийто нос са разби­

и малките дупки в тялото му и при звука на проклетия

ли. Това би било повод за радост, ако не беше пистолетът

акцент усетих неизмерима болка. Колко ли е продължи­

в ръката му. Освен това пред него бяха коленичили Карън

ло? Колко ли време Марио е бил подложен на тези мъки?

и Териса, ръцете им бяха завързани зад гърба, а те бяха

Дали накрая се е примирил със смъртта, или е продължил

обърнати с лице към мен. Видът им бе сравнително добър.

да се бори за живота си?

Огледах се наляво и надясно. Видях още двама мъже -

В далечината се разнесе писък на сирени. Може би по­

и двамата бяха насочили пистолети в главата ми.

лицията отиваше в дома на Марио?

Нямаше и следа от русокосото момиче.

Бях престанал да нося ръчен часовник, погледнах мо­

Стоях съвършено неподвижно с вдигнати ръце, като се

билния си телефон, за да разбера колко е часът. Ако Уин

стараех да изглеждам от кротък, по-кротък. Вероятно Уин

бе точен - а обикновено беше, - до идването му оставаха

бе вече наблизо. Оставаха още минута-две. Трябваше да

още три минути. Какво да правя?

ги позабавя. Срещнах погледа на мъжа, с когото се бях

Пистолетът ми.

сбил в Париж. Заговорих с равен тон:

168

169

- Виж, нека се разберем, а? Няма причина...

Той отново дръпна спусъка.

Той опря дулото в тила на Карън Тауър, усмихна ми се