Изгубена завинаги
- Автор: Кобен Харлан
- Серия: Майрън Болитар #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубена завинаги». Краткое содержание книги:
Той бе до прозореца. Много ме болеше, може да съм из
никакъв смисъл да им се опъвам. Борбата ме бе изтощила.
паднал в делириум, но протегнах ръце и го сграбчих за
Те ме проснаха по гръб. Извърнах се и погледнах към не
крака. Той се опита да ме отблъсне с ритник, ала нямаше
подвижното тяло на Териса. Усетих огромна болка, не бях
начин. Повлякох го долу на пода.
изпитвал такава досега.
Сборичкахме се, но той не можеше да устои на силата
ми, родена от яростта, която изпитвах. Бръкнах с палец в
Очите й бяха затворени и скоро, съвсем скоро моите
окото му и го сразих на мига. Сграбчих го за гръкляна и
също щяха да се затворят.
стиснах здраво. Той се заизвива и ме заудря по лицето и
врата. Не го пусках.
- Стой! Хвърли оръжието!
Гласове в далечината. Раздвижване. Дори не бях сигу
рен дали е реалност. Гледката бе призрачна. Нима халю
цинирах? Някой говореше с американски акцент. Прозву
ча ми познато.
Продължавах да го стискам за гръкляна.
- Стой, казах! Веднага! Остави го!
Заобиколиха ме. Шест или осем души, а може би и по
вече. Някои бяха насочили пистолети към мен.
Очите ми срещнаха тези на убиеца. В тях имаше на
смешка. Усетих, че хватката ми отслабна. Не бях сигурен
дали се подчиних на командата, или раната от куршума бе
започнала да пие силите ми. Ръката ми се отдели от гър
лото му. Убиецът се закашля, слюнката му се разхвърча
наоколо и той се опита да вземе превес.
Вдигна оръжието си.
Точно както очаквах.
Аз бях измъкнал малкото пистолетче от кобура на гле
зена си. С лявата ръка го сграбчих за китката.
Познатият глас на американеца:
- Недей!
Но на мен наистина не ми пукаше дали ще стрелят.
Докато стисках лявата му китка, аз извадих пистолета си,
мушнах го под брадичката му и стрелях. Нещо мокро и
172
Д В А Й С Е Т И В Т О Р А Г Л А В А
Жажда.
В гърлото - пясък. Очите не се отварят. А може би са
отворени?
Пълна тъмнина.
Ръмжене на мотор. Усещане, че някой се е надвесил над
мен.
-Териса...
Мисля, че го изричам на глас, но не съм сигурен.
Следващият отрязък от спомени: гласове.
Идват сякаш от много далеч. Не разбирам думите. До
лавям само звуци и толкоз. Гневни звуци. Приближават се.
Чуват се по-високо. Звучат в ушите ми.
Очите ми се отварят. Виждам в бяло.
Гласът повтаря едно и също нещо.
Звучи ми като: „Ах-мед-лех-ат-мин".
Не разбирам. Някаква безсмислица може би. Или чужд
език. Не знам.
- Ах-мед-лех-ат-мин.
Някой вика в ухото ми. Стискам очи. Искам да престане.
- Ах-мед-лех-ат-мин.
Гласът е гневен, не престава. Струва ми се, че се изви
нявам.
- Той не разбира - казва някой.
Мълчание.
177
Сега се чувствах точно така, както тогава.
Извиках и отново се извъртях. Виках баща си. Той ви
Болка в сърцето.
каше името ми, изтича вътре, изскочи през тънката стена и
- Териса... - повтарям.
като ме откри, всичко дойде на мястото си.
Няма отговор.
Татко, казвам си аз. Татко ще ме намери. Всеки миг.
Къде съм?
Ала никой не идва.
Отново чувам глас, ала не разбирам думите.
Чувствам се самотен, изолиран. Лежа. Усещам, че тре
перя.
- Откъде познаваш Рик Колинс?
Казвам истината. За кой ли път. Толкова съм изтощен,
- А откъде познаваш Мохамед Матар?
- Нека ти изясня положението.
- Не го познавам.
Още не мога да помръдна. Мъча се да отворя уста, ала
- В Париж се опита да го убиеш. После го уби в Лондон,
напразно. Отварям очи. Виждам размазано. Чувствам се
преди да успеем да те заловим. Кой те изпрати да го убиеш?
така, сякаш главата ми е омотана в гъста лепкава паяжина.
- Никой. Той ме нападна.
Мъча се да я отпъдя от себе си. Не успявам.
Обяснявам. После с мен става нещо ужасно, но не знам
- Работил си за правителството, нали?
какво е.
Гласът на мен ли говори? Кимам, без да помръдвам.
- В такъв случай ти е известно за съществуването на
подобни места. Знаеш, че винаги ги е имало. Поне си чувал
хората да говорят за тях.
Вървя. Ръцете ми са завързани на гърба. Не виждам мно
Никога не съм вярвал на приказките на хората. Може би
го, само малки светли точици. На всяко рамо усещам по
след единайсети септември... Но не и преди това. Мисля,
една ръка. Грубо ме блъскат долу.
че казвам: „Не", но може би само наум.