Изгубена завинаги
- Автор: Кобен Харлан
- Серия: Майрън Болитар #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубена завинаги». Краткое содержание книги:
- С кой клиент се занимаваш? - попитах.
-Не.
Като чу гласа ми, тя се ококори. Пусна мобилния теле
- Заповед на Уин. Просто се подчини, ясно?
фон върху масата и се втурна към мен.
- Ясно - отвърнах и додадох: - Пристигнала си в Лон
- Боже мой, Майрън! Боже мой...
дон, за да си с мен?
- Какво има? Да не би да умирам?
-Не.
- Не, защо?
- Какво искаш да кажеш?
- Така се втурна към мен, че... Обикновено се движиш
- Довери ми се, става ли? Не бързай. Какво друго си
много по-бавно.
спомняш?
Тя заплака и ме целуна по бузата. Есперанца никога не
- Нищо.
плачеше.
- Нищо в отрязъка от време между раняването ти и сега?
- О, сигурно умирам.
- Къде е Териса?
- Не бъди такъв инат - каза тя, докато бършеше сълзите
- Вече ти казах. Не знам.
от очите си. Прегърна ме. - Чакай, чакай! По-добре е да си
- Няма логика. Как така не знаеш?
онзи твърдоглавец, когото познавам. Бъди себе си.
- Дълга история.
Хвърлих поглед през рамото й. Намирах се в най-обик
- Защо не я споделиш с мен?
Есперанца вторачи зелените си очи в мен. Онова, което
новена болнична стая.
прочетох в тях, никак не ми хареса.
- От колко време висиш тук? - попитах.
Опитах се да седна в леглото.
- От скоро - отвърна Есперанца, без да се отделя от мен. -
- От колко време съм в безсъзнание?
Какво си спомняш?
- И това не знам.
Замислих се. Стреляха в Карън и Териса. Мъжът, който
- Пак повтарям: как така не знаеш?
ги уби... Аз убих него. Преглътнах и се стегнах.
- Първо, ти не си в Лондон.
- Как е Териса?
Думите й ме накараха да се замисля. Огледах болнична
Есперанца изправи гръб и ме пусна.
та стая, сякаш търсех отговор на въпросите си. И намерих.
-Не знам.
Върху одеялото ми бе изписано логото на болницата: „НЮ
Не бе отговорът, който очаквах.
ЙОРК - ПРЕЗВИТЕРИАНСКИ МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР."
- Как така не знаеш?
Не може да бъде.
- Трудно е за обяснение. Кое е последното, което пом
- В Ню Йорк ли се намирам?
ниш?
-Да.
Съсредоточих се.
- Върнали са ме със самолет?
- Последният ми ясен спомен - отвърнах - е как убих
Тя замълча.
копелето, застреляло Карън и Териса. После някакви типо
- Есперанца?
ве се нахвърлиха върху мен.
- Не знам.
Тя кимна с глава.
- Добре де, от колко време съм в тази болница?
- И мен ме простреляха, нали?
- Може би от няколко часа, но не съм сигурна.
-Да.
- И този твой отговор не звучи логично.
Това обясняваше болницата.
- Аз също не разбирам, ясно? Преди два часа ми се оба
Есперанца отново се наведе и прошепна в ухото ми:
диха и ми казаха, че си тук.
182
183
Мозъкът ми се размъти, а нейните обяснения изобщо не
зад него. Майка ми имаше навика да се втурва към мен,
ми помагаха.
дори при най-обикновено посещение, сякаш не ме е вижда
- Преди два часа?
ла от години. Направи го и този път, като изблъска сестрата
-Да.
от пътя си. Когато я виждах да го прави, аз обелвах очи,
- А преди това?
макар тайно в себе си да изпитвах удоволствие. Този път
- Преди обаждането - отвърна Есперанца - ние нямахме
не обелих очи.
представа къде си.
- Добре съм, мамо. Не те лъжа.
- Като казваш „ние"...
Отначало баща ми се дръпна назад, както обикновено.
- Аз, Уин, родителите ти...
Очите му бяха зачервени и влажни. Погледнах лицето му.
- Родителите ми ли?
Той знаеше. Не бе повярвал на историята за Африка, къде
- Спокойно. Излъгахме ги. Казахме им, че си някъде в
то няма телефонни услуги. Вероятно бе помогнал да убедят
Африка, където мобилният ти телефон няма покритие.
мама. Но той бе наясно с нещата.
- И никой от вас не знаеше къде се намирам?
- Много си отслабнал - каза мама. - Не те ли хранят
- Точно така.
добре?
- Колко време? - попитах аз.
- Остави го - намеси се татко. - Добре изглежда.
Тя само ме погледна.
- Не изглежда добре. Кожа и кости е. Лицето му е бледо.
- Колко, Есперанца?
Защо си в болница?
- Шестнайсет дни.
- Казах ти - рече татко. - Не ме ли чу, Елен? Хранител
Лежах, без да помръдна. Шестнайсет дни. Изчезнал бях
но отравяне. Вече е добре, имаше нещо като дизентерия.
за цели шестнайсет дни. Когато се помъчих да си спомня,
- Всъщност защо си ходил в Сиера Мадре?
сърцето ми запрепуска в гърдите. Обзе ме паника.
- Сиера Леоне - поправи я татко.
- Карай да върви...
- Аз пък мислех, че е бил в Сиера Мадре.