Спомен за светлина

Ранд отвори очи към съня, малко изненадан от това, че е заспал. Авиенда най-сетне го беше оставила да задреме. Всъщност май и самата тя беше задрямала. Изглеждаше уморена колкото него. Повече може би.

Вдигна се на крака в моравата със суха трева. Беше доловил тревогата й не само през връзката, но и в начина, по който го беше държала. Авиенда беше боец, воин, но дори и воинът има нужда понякога да се държи за нещо.

Огледа се. Това сякаш не беше Тел-айеран-риод, поне не напълно. Мъртвото поле се простираше в далечината във всички посоки, сигурно в безкрайността. Това не беше истинският Свят на сънищата. Беше сънен къс, свят, сътворен от могъщ Сънуващ или сънебродник.

Той тръгна. Сухи листа запращяха под стъпалата му, макар да нямаше никакви дървета. Сигурно можеше да се върне в собствените си сънища. Изобщо не беше толкова добър в сънебродството, колкото мнозина от Отстъпниците, но толкова поне можеше. Любопитството го тласна напред.

„Не би трябвало да съм тук - помисли си. - Поставям прегради.” Как се беше озовал в това място и кой го беше сътворил? Имаше подозрение. Имаше една личност, която често бе прибягвала до сънни късове.

Долови присъствие наблизо. Продължи да върви, без да се обръща, но знаеше, че някой вече крачи до него.

- Елан - каза той.

- Луз Терин. - Елан все още беше в най-новото си тяло, висок красив мъж, облечен в червено и черно. - Загива и скоро ще властва прахта. Прахта… а после нищо.

- Как преодоля преградите ми?

- Не знам - отвърна Моридин. - Знаех, че ако сътворя това място, ще дойдеш в него при мен. Не можеш непрекъснато да стоиш далече от мен. Шарката няма да го позволи. Ние се привличаме един към друг, ти и аз. Отново и отново. Два кораба, привързани на един и същи бряг, блъскат се един друг с всеки нов прилив.

- Поетично - каза Ранд. - Пуснал си най-сетне Миерин от каишката й, разбрах.

Моридин спря, а Ранд замълча и го погледна. Гневът сякаш се излъчваше от него на горещи вълни.

- При теб ли дойде? - попита Моридин.

Ранд не отвърна.

- Не се _преструвай_, че знаеше, че още е жива. Не знаеше, не можеше да си знаел.

Ранд замълча. Чувствата му към Ланфеар - или както там се наричаше тя сега - бяха противоречиви. Луз Терин я беше презирал, но Ранд първоначално я беше познавал като Селийн и я беше обичал, поне докато не се опита да убие Егвийн и Авиенда.

Мисълта за нея го подсети за Моарейн, _обнадежди_ го за неща, за които не можеше да се надява.

„Щом Ланфеар все още е жива… възможно ли е и Моарейн също да е жива?”

Обърна се към Моридин със спокойна увереност.