Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Завърших гимназия, след което отидох в Сан Хосе и се записах в педагогическия колеж. Трябваше да отработвам храната и квартирата при госпожа Алън Морит. Преди да завърша колежа, майка ми почина, тъй че сега съм един вид сираче.
— Моите съболезнования — избъбра тихо Джон Уайтсайд.
Моли се изчерви.
— Не казах това, за да предизвикам съчувствие, господин Уайтсайд. Споменах го, защото нали искахте да ви разкажа за себе си. В края на краищата всеки остава сирак.
— Да — съгласи се той. — Така погледнато, и аз съм сирак.
Моли работеше за храната и квартирата. Тя вършеше работата на пълноценна слугиня, само че не получаваше пари. А парите за облекло изкарваше през лятната ваканция, когато работеше в един магазин. Госпожа Морит се занимаваше и с обучението на момичетата. Тя често се хвалеше:
— Мога да взема някое съвсем зелено момиче, което не струва пукната пара, но стои ли при мен шест месеца, веднага може да намери работа за петдесет долара на месец. Много жени ме знаят и моите момичета просто се разграбват. За първи път вземам студентка, но дори тя започна да работи по-добре. Лошото е само, че много чете. Винаги съм казвала, че слугинята трябва да си ляга в десет часа, иначе не си върши работата както трябва. — Методата на госпожа Морит се състоеше в постоянни упреци и натяквания, които тя отправяше с равен, твърд глас.
„Виж какво, Моли, не обичам да правя забележки, но ако не избършеш тези сребърни прибори по-старателно, ще останат петна по тях.“ Или: „Ножът за масло стои тук, Моли. А мястото на чашата за вода е тук.“
Вечер, след като измиеше съдовете, Моли сядаше на кревата си и учеше, а щом лампата угаснеше, лягаше и мислеше за баща си. Разбираше, че това е глупаво. Чисто губене на време. Баща й се появяваше на прага с фрак, райе панталон и цилиндър. В ръката си държеше огромен букет червени рози. „Нямах възможност да дойда по-рано, Моли. Слагай веднага палтото. Първо отиваме да купим онова палто на витрината, но трябва да бързаме. Взех билети за тазвечерния влак за Ню Йорк. По-бързо, Моли! Какво си зяпнала?“ Да, това беше глупаво. Баща й беше мъртъв. И все пак тя не вярваше, че е мъртъв. Той живееше красиво някъде по света и един ден щеше да се върне.
Веднъж Моли каза на една от състудентките си:
— В същност аз не вярвам, че е умрял, но и не отхвърлям тази възможност. Ако зная със сигурност, че е умрял, това ще бъде ужас. Ще полудея. Не желая да мисля, че е умрял.
Когато майка й почина, Моли почти не изпита друго освен срам. Майка й толкова много искаше да бъде обичана, а не знаеше как да събужда обич. Нейната натрапчивост смущаваше децата й и ги накара да се откъснат от нея.
— Ами това е горе-долу всичко — завърши Моли. — Взех си дипломата и ме изпратиха тук.
— Едва ли съм имал по-лесен разговор с кандидат за работа — отбеляза Джон Уайтсайд.
— Мислите ли, че ще бъда назначена?
Примигвайки, старецът хвърли бърз поглед към голямата лула над камината. „Тази лула му е довереник — помисли си Моли. — Той има тайни с нея.“
— Да, смятам, че ще получите мястото. Дори вече сте го получили. Но има още нещо, госпожице Морган — къде ще живеете? Трябва да си намерите някъде квартира с храна.
Без да се усети какво казва, тя изтърси:
— Искам да живея у вас.
Очите на Джон Уайтсайд се разшириха от изумление.
— Но ние никога не сме държали квартиранти, госпожице Морган.