Тайната на мъртвите

— Смятах… като приятел на Симах…

— Аврелий Симах е стоик. — Уморена усмивка. — Външните неща не могат да докоснат душата му.

— Преди трийсет години не беше толкова сговорчив.

— Всички бяхме такива. — За миг очите му стават безизразни, но после отново се фокусират. — Валерий, искаш ли да научиш истината? Преди трийсет години бях не по-малко жесток към християните от Симах. Може би дори повече. По време на преследванията бях в Палестина, след това в Никомидия и вършех ужасяващи неща. Тогава за пръв път срещнах Александър — и тази среща не беше приятна.

Мрежата, която бях изплел около мъртвия епископ, се сдобива с още една нишка.

— Кое те накара да си промениш мнението?

— Видях знака на Божията истина.

Не е възможно да разбереш кога говори сериозно и кога — не. Никога не престава да се усмихва; всяка дума, която произнася, има субективна отсянка, сякаш само я пробва как звучи. Опитвам се да си представя това усмихнато лице, застанало над мангал, да заравя дамгата30 в жаравата.

— Ти участва в походите на Константин. Неговите победи не ти ли се сториха свръхестествени — доказателство, че Бог го е избрал? Щом Максимиан, Максентий, Галерий и Лициний не можаха да устоят срещу него, кой съм аз да споря? Видях как се обърнаха нещата. Бях бивш проконсул, който се беше подхлъзнал от правия път, бях и амбициозен.

— Покръстил си се, за да улесниш кариерата си?

По някакъв начин знаех, че няма да се обиди.

— Трябва да си глупак, за да си избереш бог, който не може да ти помогне. Никога ли не си се чувствал изкушен?

Робът се връща с пълна манерка. Отпивам бавно водата.

— Да, имаше време, когато съм мислил по въпроса.

— Разбира се, твоята кариера едва ли се е нуждаела от това. Префект на преторианците, другар на императора, началник-щаб, консул.

— Това беше много отдавна.

— Аз не извадих толкова късмет. — Стрелна ме с поглед, за да види дали разбирам. — Един скандал — може би си чул? Carmen et error31 — стихотворение и грешка, както казва Овидий. Следващото, което осъзнах, беше, че седя в малка къща на края на света, под сянката на Траяновия вал край Дунава, и размишлявам за своите грешки. Прекарах там цели десет години. — Въздишка и повдигане на рамене. — Както и да е. Поне написах доста стихотворения. И срещнах Александър.

— Той защо беше там?

— Заради религиозен диспут. Нали помниш, че през последните дни на управлението си Лициний се обърна срещу християните, защото смяташе, че помагат на Константин. Затова изпрати Александър в изгнание.

Подритва един камък на улицата.

— Можеш да си представиш колко ужасно беше — прокурорът и неговата жертва, събрани на едно място след толкова години. Може би Лициний е знаел и е смятал, че ще го довърша, макара да се съмнявам, че имаше толкова акъл. Вместо това станахме приятели. Знам, че звучи неправдоподобно, но Александър беше необикновен човек. Аз се опитах да го направя мъченик, а сега стана светец. Никога не спомена случилото се. Чаках, чаках — това ме побъркваше. Тълкувах всеки жест, всяка дума, която казваше, убеден, че е част от някакъв капан. Един ден, когато повече не можех да понасям неизвестността, го попитах направо дали ме помни от Никомидия.