Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Емили, мила — рече лелята стара мома с покровителствен тон, — не говори тъй високо, душичке.
— Боже мой, лельо!
— Май че леля и ниският стар джентълмен искат само те да се забавляват — пошушна мис Изабела Уордл на сестра си Емили. Младите дами се засмяха от сърце, а по-старата опита да си придаде добродушен вид, но не й се удаде.
— Младите момичета са винаги толкова весели — обърна се мис Рейчъл Уордл към мистър Тъпман с израз на кротко съжаление, сякаш жизнерадостта е контрабандна стока и да си радостен без позволение, е тежка простъпка, истинско престъпление.
— О, да, наистина — отвърна мистър Тъпман, не давайки отговора, който се очакваше от него. — Много е мило.
— Хм! — покашля се мис Уордл доста двусмислено.
— Ще разрешите ли, за ваше здраве — рече мистър Тъпман с най-ласкавия си глас, като докосна китката на омайната Рейчъл с едната си ръка, а с другата леко повдигна бутилката. — Ще разрешите ли?
— О, сър!
Мистър Тъпман изглеждаше все по-въодушевен; Рейчъл изрази своите опасения, че ще последват нови топовни гърмежи, а в такъв случай тя естествено щеше да се нуждае отново от подкрепа.
— Намирате ли милите ми племеннички хубави? — пошепна любещата леля на мистър Тъпман.
— Щяха да ми се сторят хубави, ако тяхната леля не беше тук — отвърна находчивият пикуикист с жарък поглед.
— Ах, какъв сте лош! Но наистина, ако тенът им беше малко по-добър, не смятате ли, че щяха да изгледат много миловидни момичета… вечер, на свещ?
— Да, сигурно — отвърна мистър Тъпман с привидно безразличие.
— О, какъв сте присмехулник, знам какво щяхте да кажете.
— Какво? — запита мистър Тъпман, комуто не бе дошло наум да казва каквото и да било.
— Щяхте да кажете, че Изабела е прегърбена, знам аз, вие мъжете сте тъй наблюдателни! Е, да, истина е, не може да се отрече, а няма нищо на този свят, което да загрозява едно момиче повече от прегърбената стойка. Често й казвам, че след някоя и друга година ще изглежда ужасно. Да, да, ама вие сте страшен присмехулник.
Мистър Тъпман нямаше нищо против да си спечели подобна слава тъй лесно, затова си даде вид на много знаещ и се усмихна тайнствено.
— Каква подигравателна усмивка! — рече възхитена Рейчъл. — Трябва да си призная, много се страхувам от вас.
— Страхувате се?
— О, вие нищо не можете да скриете от мен. Знам какво означава тази усмивка, много добре знам.
— Какво? — полюбопитствува мистър Тъпман; той самият нямаше и понятие.
— Означава — продължи доброжелателната леля, понижавайки още повече глас, — че не смятате прегърбената стойка на Изабела за толкова голямо зло, колкото дързостта на Емили. Е, да, тя наистина е дръзка. Не можете да си представите колко ме потиска това понякога. Право да ви кажа, случвало ми се е да плача по цели часове за това момиче — моят мил брат е толкова добър и толкова доверчив, та нищо не забелязва; ако му се отворят очите, сърцето му ще се пръсне от мъка, сигурна съм. Старая се да си внуша, че това е само лоша привичка; дай боже да е само това. — Тук дълбока въздишка се откъсна от гърдите на загрижената сродница и тя унило поклати глава.
— Леля сигурно ни одумва — пошепна мис Емили Уордл на сестра си. — Положително, виж я как злобно гледа.
— Май си права — отвърна Изабела. — Хм, мила лелко.
— Да, мила душице!
— Тъй много се страхувам да не настинеш, лелко! Увий тази копринена кърпа около милата си стара глава — би трябвало наистина да внимаваш повече — не забравяй възрастта си!
Колкото и заслужено да бе това отмъщение, то бе и най-жестокото, което можеше да се измисли. И бог знае как щеше да излее негодуванието си лелята, ако мистър Уордл не бе несъзнателно променил разговора, като повелително завика Джо.
— Дявол да го вземе това момче — рече възрастният джентълмен, — пак е заспало.
— Много необикновено е това ваше момче — забеляза мистър Пикуик. — Винаги ли така заспива?
— Заспива! Та той винаги е заспал — обясни възрастният джентълмен. — На масата ли прислужва, пращам ли го за нещо, той все спи и хърка.
— Колко странно! — учуди се мистър Пикуик.
— Да, странно е наистина — отвърна възрастният джентълмен, — много се гордея с това момче; в никой случай не бих се разделил с него; той представлява любопитно природно явление! Ей, Джо, Джо! Раздигай тези неща и отвори друга бутилка, чуваш ли?