Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Всички се съгласиха, че е така.
— Е добре — въздъхна Дойс, — както зная какво ще стане с даден метал при дадена температура и с дадено тяло при дадено налягане, така мога да зная (ако поразмисля) как знатните лордове и джентълмени непременно ще постъпят при случай като моя. Щом имам глава на раменете и памет в главата, нямам право да се изненадвам, че съм попаднал в редовете на всички, дошли преди мене. Трябвало е да не започвам. Достатъчно добре съм бил предупреден.
С тези думи той прибра калъфа за очилата си и се обърна към Артър:
— Ако не се оплаквам, мистър Кленъм, то умея да бъда благодарен; и ви уверявам, че съм благодарен на нашия общ приятел. Много пъти и по много начини ме е подкрепял той.
— Глупости — възрази мистър Мийгълс.
В последвалото мълчание Артър неволно погледна Дениъл Дойс. Макар от характера и уважението към собствения му случай да личеше, че не ще мърмори напразно, явно беше, че от дългото изпитание е излязъл остарял, по-беден и по-суров. И помисли неволно колко добре би било за този човек, ако бе взел пример от господата, благоволили да се нагърбят с управлението на нацията, и бе научил как да не върши нищо.
Мистър Мийгълс остана още няколко минути разгорещен и унил, после започна да се успокоява и разведрява.
— Хайде, стига! — каза той. — Няма да оправим работата, като се мръщим. Накъде ви е пътят, Ден?
— Ще се върна в работилницата — отвърна Ден.
— Добре, тогава всички ще дойдем в работилницата или ще тръгнем нататък — заяви весело мистър Мийгълс. — Мистър Кленъм няма да се уплаши от това, че тя е в Двора на кървящото сърце.
— В Двора на кървящото сърце ли? — повтори Кленъм. — Тъкмо там исках да отида.
— Толкова по-добре! — извика мистър Мийгълс. — Да вървим!
Докато вървяха нататък, сигурно поне един от тримата, а вероятно не само един, си помисли, че Дворът на кървящото сърце не е подходящо местожителство за човек, който е в официална преписка с милордовете и с Барнакловци… И може би в някой злополучен ден на самата Британия ще се наложи да потърси жилище в Двора на кървящото сърце, ако прекали с Министерството на разтакането.
(До края на глава X преводът е на Невяна Розева. От глава ХІ до края на Книга първа преводач е Жени Божилова. — Б.р.)
Глава XІ
На свобода
Мрачна, късна есенна нощ се спущаше над река Сона. Течението, като зацапано огледало в тъмна стая, тежко отразяваше облаците, а ниските брегове се надвесваха тук-там — хем любопитни, хем страхливи — да погледат тъмнеещите картини във водата. Земята край Шалон се простираше в плоска, тежка и безкрайна ивица, пресичана понякога от ред тополи, възправени срещу гневния залез. По бреговете на река Сона беше мокро, потискащо, самотно; и нощта падаше бързо.
Някакъв мъж, запътен бавно към Шалон, беше единственото видимо същество в пейзажа. Каин едва ли е изглеждал по-самотен и по-отхвърлен. Стара торба от овча кожа висеше на гърба му, а груба, необелена сопа, отрязана от клон, стърчеше в ръката му; изкалян, с разранени крака, с прокъсани обуща и гамаши, с прораснали коси и брада; наметката на раменете и всичките му дрехи — прогизнали от влага; накуцващ от болка и мъка — той изглеждаше така, сякаш и облаците бягаха от него, сякаш воят на вятъра и трептенето на тревата бе насочено срещу него, сякаш приглушеният, загадъчен плясък на водата укоряваше него, сякаш бурната есенна нощ бе смутена от него.
Той поглеждаше вляво, поглеждаше вдясно, уморено, но боязливо; понякога спираше, попоглеждаше назад и се озърташе. А после пак мъчително закуцваше напред, мърморейки.
— По дяволите тази равнина безкрайна! По дяволите камъните, като ножове остри! По дяволите този ужасен мрак, как влажно лепне по човека! Мразя ви!
Да би могъл, както личеше по свъсения поглед, който хвърляше наоколо, би струпал омразата си върху всичко това. Затътри се нататък; после се взря в далнината и спря.
— Аз — гладен, жаден, уморен. А вие, глупаци, ей там, където бляскат светлините, ядете, пиете и се греете на топло. Да опустее градът ви дано! Ще ви науча вас, проклетници!
Но нито заканителните думи, нито заканително размаханият пръст доведоха града по-близо; и мъжът беше още по-гладен, още по-жаден и по-изморен, когато кракът му стъпи върху неравния паваж и той спря да се огледа.
Ето го хотела с неговата порта и с апетитните миризми на готвено; ей отсреща и кафенето със светнали прозорци и потракването на доминото; оттатък бояджията с окачени край вратите червени платна; ето и златаря с обиците и църковните дарове; до него магазинчето за тютюн, откъдето излизаха оживени войници, захапали лули; не липсваха и зловонията на града, и помията в канавките, и мъждивите лампи, провесени над улицата, и огромният дилижанс пред пътническата кантора с планината от багаж, запрегнат с шестте сиви коня с оплетени опашки. Но тъй като не видя ни една кръчма за пътник, беден като него, той се принуди да потърси зад тъмния ъгъл, където изпотъпкани зелеви листа се стелеха нагъсто около обществената цистерна, от която жени все още си наливаха вода. Там, в задната уличка, намери кръчмата „Утринна зора“. Пердетата на прозорците засенчваха „Утринната зора“, но тя и тъй изглеждаше светла и топла и съобщаваше с четлив надпис, допълнен от съответните изображения на билярдна щека и топка, че в „Утринна зора“ можеш да изиграеш един билярд; че там ще намериш месо, напитки и легло, все едно дали си пристигнал на кон или пеша; и че имат хубаво вино, ликьор и ракия. Човекът завъртя дръжката на вратата на „Утринна зора“ и влезе, накуцвайки.