Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
След два завоя излезе на една широка еспланада, която всяка сутрин местните търговци преобразяваха в битпазар. Темпър изведнъж осъзна къде се бе озовал: близо до булеварда, който водеше до „Ричърс Уей“. Плъховете се разбягваха пред ботушите му, докато вървеше към мястото, което си бе избрал — по средата на канавката. Той разрита боклуците наоколо, клекна ниско и започна да върти ръце и да движи рамене си.
Въпреки воя на вятъра, Темпър чуваше пухтенето и пръхтенето на животното. Богове! Звучеше така, сякаш бе огромно като кон! Изведнъж му се прииска да разбие някоя врата и да се скрие. Но какво можеше да направи в едно от тези магазинчета? Да се завре под масата? Звярът щеше да го хване в капан като плъх.
Пронизителен вой заглуши вятъра, подобен на жалния повик на гладен вълк. Темпър наклони глава на една страна и се заслуша. Нима беше избягало? Не, от улицата, по която бе минал, дойде звук от дращене на нокти върху камък. Зъбите на Гуглата! Зверовете бяха повече от един!
Темпър гледаше как сенките се вихрят под облачния саван и се надяваше, че желязото може да нанася рани на тези демони. Всъщност той беше сигурен, че Хрътките не са неуязвими, стига воинът, изправен срещу тях, да разполага с достатъчно сила. Например Урко, командир, известен с огромната си физическа мощ, бе разчленил един енкар’ал по време на кампаниите в северен Фалар. Но той не беше Урко. Можеше да се надява най-много на един добър удар. Срамота. Винаги бе смятал, че ще умре в битка, но му се искаше съперникът му да бе малко по-равностоен.
Изведнъж всичко утихна. Беше изгубил следите на създанието в плетеницата от сенки — всъщност дори не беше сигурен, че бе чул именно звяра. Темпър се заслуша, напрегнал мускули.
Нокти върху камък, вляво зад него. Темпър погледна натам, но не видя нищо.
След това чу силно стържене на нокти и веднага се хвърли настрани и замахна с острието, но само успя да вдигне водопад от искри от калдъръма. Докато падаше, той видя как Хрътка, голяма като феннски планински лъв, сключва челюстите си около мястото, където бе стоял само преди миг. Съществото скочи, а ноктите му задълбаха в камъните. Темпър зърна рошава кафява козина и наранен заден крак, преди звярът да скочи отново и да изчезне в сенките.
Той се изправи на крака и се взря в тъмнината, където бе изчезнала хрътката. Не е честно. Това изобщо не е честно, приятелю. Тогава Темпър се закле, че ще нарани създанието, преди то да го разкъса, независимо от това колко безнадеждна изглеждаше тази цел в момента.
Дращенето на огромните нокти вече идваше отвред. Студен вятър прогони лепкавата мъгла от площада, но Темпър все така не виждаше звяра. Изведнъж забеляза по-дълбока сянка в мрака. Очи с цвят на нагорещен кремък проблеснаха в черното и към Темпър литна гърлен рев, който разтресе стъклата на прозорците над главата му. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Но поне вече знаеше какво го очакваше: фронтално нападение.
Нещото се хвърли към него и набра невероятна скорост. Достигна го още преди Темпър да бе решил дали бе истинско или ужасен кошмар.
Той успя да забие меча си до дръжката в зиналата паст, но устремът на звяра го запрати назад и Темпър се сурна по камъните с дрънчене, притиснат под тежкия гръден кош на животното. Железните люспи на бронята раздраха рамото му. Зъбите на чудовището захапаха ръката му, достигайки чак до костта. Темпър изрева от умопомрачителната болка.
Звярът го довлачи до стената и го разтърси като териер, захапал плъх. Всеки момент ръката му щеше да се откъсне. Темпър пренасочи болката към свободната си ръка и замахна с цялата свирепост, на която бе способен. Заби железния ефес на меча си в черепа на чудовището и той иззвънтя като камбана. Звярът се дръпна и изпръхтя, сякаш се канеше да отключи челюстите си. Но просто се изкашля, изпращайки порив горещ, зловонен въздух в лицето на Темпър. След това създанието скочи напред и хукна през лабиринта от улички, влачейки тялото му по камъните и блъскайки го в стените и гредите на къщите, покрай които минаваше. Каменни стъпала се удряха в гърба и коленете му. Темпър повърна бульон от кървава пяна. Навсякъде го следваха писъци и понеже устата му беше пълна с кърваво повръщано, Темпър знаеше, че не бяха само неговите.
Най-накрая звярът се умори от играта и го пусна да се търкаля. Осакатен, със счупена и сдъвкана ръка, Темпър отдавна бе минал прага на допустимата болка и страх. Намираше се на място, което не бе виждал от последната си битка преди почти година. Изпита странна носталгия, сякаш бе срещнал отдавна забравен приятел. Беше замаян, усещаше сладка, мека еуфория. Това бе мястото, където се оттегляше през най-ужасните мигове от битката. Където разполагаше с неограничена сила и издръжливост. Където тялото му се движеше като някакъв чуждоземен автомат от плът и кръв; където нищо не можеше да го нарани. Темпър лежеше, изпочупен и мръсен, но се хилеше в лицето на Хрътката.