Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Моли, Фрея се обажда — каза тя, когато чу сигнала. Говореше напрегнато и настойчиво. — Фрея Ханън. Обаждам се от уличен автомат. Нещо стана… трябва ми помощ. Едни хора се опитаха… Мисля, че те са убили Алекс… Бяха… Един човек донесе вчера в къщата някаква торба… имаше фотоапарат… каза, че ги е открил в пустинята…
Спря, тъй като усети, че говори несвързано и че би трябвало да е измислила какво да каже, преди да позвъни. По-добре беше съобщението да остане кратко, а да обясни нещата, когато се срещнат лично.
— Вижте, аз съм в Кайро… — започна тя. — Важно е да се видя с вас. Аз съм на… — Отново спря, опитваше се да си спомни какво й беше казал шофьорът. — Нещо като Мидан — много голям площад…
Огледа се и потърси някаква отправна точка.
— Има хотел „Хилтън“ и някакво заведение за бързо хранене, казва се „Хардийс“, и… и…
Погледът й се спря върху голяма кремава сграда. Архитектурата й беше отоманска — сводести прозорци с резбовани капаци, богато украсени корнизи, — около нея имаше ограда и висок прашен жив плет; на фасадата със сини букви бе изписано Американски университет в Кайро. Това не беше ли… Тя пак бръкна в джоба си, престори се, че поддържа разговора, и накрая намери визитката на Флин Броуди — професор Ф. Броуди, Американски университет в Кайро. Продължи да говори с телефонния секретар на Моли Кирнан:
— Намирам се пред Американския университет — каза с по-уверен глас. — Ще вляза и ще се опитам да открия Флин Броуди. Ако го няма, тръгвам към посолството. Мисля, че ме грози опасност. Трябва…
Телефонната връзка прекъсна. Екранчето на автомата показваше, че кредитът й се е изчерпал. Тя изруга, затвори и излезе на улицата сред забързаните пешеходци. Шофьорът на таксито с мобилния телефон си беше заминал, но старицата със запалките все още я гледаше втренчено. За миг Фрея се зачуди дали не е по-добре да отиде направо в американското посолство и да потърси някаква официална закрила, но мисълта, че ще се изправи пред множество отегчени бюрократи и ще повтори всичко от самото начало, я разубеди. В момента й трябваше най-вече познато лице, човек, на когото да се довери, който да се отнесе сериозно към разказа й. Е, тя наистина се познаваше с Броуди съвсем повърхностно, бяха разговаряли само няколко минути, но пък той каза, че с Алекс били приятели, а това напълно й стигаше. Посолството можеше да почака. Убедена беше, че Флин Броуди ще й помогне. Че ще му е ясно какво трябва да се направи.
Опипа раницата си и стрелна с поглед продавачката на запалки, която продължаваше да се взира в нея със светнали на следобедното слънце златни зъби. После забеляза пролука в потока коли, претича през улицата и тръгна покрай оградата на университета, за да стигне до главния вход.
В посолството на САЩ разполагаха с някои устройства за подслушване и наблюдение с изключително високо качество, както и с отлично подготвен персонал, който да ги обслужва. Като се имаше предвид, че основната му длъжност беше завеждащ връзките с обществеността, Ангълтън имаше пълното право да използва този ресурс. И то без никой да му задава неудобни въпроси. Би могъл да рискува да използва връзките си и да получи официално разрешение — а и все още можеше да се наложи, — но засега предпочете да импровизира. Не искаше да разкрива играта си. Поне за момента.
И така, той се снабди със собствено подслушвателно устройство извън района на посолството, в апартамент на горните етажи на кулата със захабен оранжев цвят, където се намираше интерконтиненталният хотел „Семирамис“. Машинката не беше на същото високо технологично равнище, на което бяха устройствата в посолството, а госпожа Малуф, която се грижеше за всекидневната поддръжка на апаратите, беше по-скоро компетентна, отколкото експерт. Работата обаче потръгна и Ангълтън беше в състояние да подслушва телефонни разговори, а вътрешните данни за различни кодове и пароли му позволяваха и да се хаква в гласови пощи и имейли — всичко това даваше една добра картина кой какво и на кого казва и каква е вътрешната връзка между съобщенията. Той със сигурност не научаваше абсолютно всичко — несъмнено имаше канали за връзка, за които не би могъл да има представа, — но засега и това му стигате. Парченце по парченце по парченце.