Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Господи! — Флин Броуди въздъхна отегчено и хвърли съчинението върху бюрото си. Беше първата от голяма купчина курсови работи, които трябваше да оцени до следващата сутрин („Обяснете и разтълкувайте значението на Иуну / Хелиополис за древните египтяни“). Както винаги се случваше със студентските работи тук, младежите си служеха с цветист и архаичен език, за да компенсират това, че английският не им е роден. Трийсет и три разработки, всяка по минимум четири страници. Явно щеше да работи до много късно.
Разтърка очи и се изправи, отиде до прозореца и се загледа в университетските градини. Група студенти, изтегнати на плетени столове, пушеха и си говореха. Би могъл да изпие едно — още по-добре няколко, — но се пребори с импулса. Дните, когато държеше бутилка уиски в горното чекмедже на бюрото, бяха отдавна в миналото и въпреки рецидива онази вечер той смяташе да продължи с трезвия живот.
В двора се появи Алан Пийч, с разсеян вид, както винаги, и студентите го изпроводиха с отегчени погледи, което подразни Флин, въпреки че самият той винаги се шегуваше за досадата, която лъхаше от Пийч. Погледа, докато колегата му се скри зад ъгъла, после се върна при бюрото. Седна, сплете пръсти зад тила си и вдигна глава към тавана.
Чувстваше се неспокоен и това не се дължеше само на перспективата да прегледа трийсет и три зле написани студентски съчинения. Не неспокоен като при възбудата, която го разтреперваше и го изпълваше с опасения, когато вътрешностите му натежаваха и заради миналото му целият свят сякаш се стоварваше върху него. Не, това беше безпокойство от друг порядък, повече като от нещо неприятно в обстановката, чувство, че нещо не е наред. Но пък с историята около Пясъчния огън нищо около него вече нямаше да е сто процента нормално.
Безпокойството се бе настанило в съзнанието му от миналата вечер, когато оня дебел американец го заговори в хотел „Уиндзър“ и направи забележките си за Гилф Кебир. Флин бръкна в джоба си и извади картичката, която му беше дал.
Сайръс Дж. Ангълтън,
отдел Връзки с обществеността,
Посолство на Съединените щати,
Кайро
Ако беше само онзи случай, навярно би махнал с ръка. Работата е, че беше видял Ангълтън още няколко пъти след това. Веднъж, онзи ден, докато се разхождаше в двора на Американския университет, и още веднъж, вчера вечерта, на трибуните на спортния клуб „Гезира“, Където ходеше всяка седмица да бяга по пистата. Първият случай можеше да се обясни лесно — нямаше нищо необикновено в това американски служител да посещава Американския университет. Появата в „Гезира“ беше по-притеснителна. Наистина, беше го зърнал съвсем мимолетно, в горния край на трибуните, а и той бе изчезнал, когато започна да бяга към него, но със сигурност беше Ангълтън. Същото кремаво сако. Същото тлъсто тяло. Нямаше никаква причина да е там, абсолютно никаква — доколкото Флин знаеше, клубът се посещаваше само от неколцина пришълци от Запада, — така че присъствието му беше, ако не друго… смущаващо.
Имаше и още нещо. Изглеждаше налудничаво, но когато се прибра в апартамента си след погребението на Алекс, имаше странното чувство, че някой е бил там. Нищо не липсваше и нямаше разместени вещи. Нямаше очевидни признаци за нахълтване, нито безредици, които да оправдаят подозренията му. И все пак шестото чувство му казваше, че някой е душил из къщата и този някой е Ангълтън. Слезе до партера и говори с Таиб, пазача на блока. Той отрече да е видял каквото и да е, но във вида му имаше нещо лукаво и виновно. От друга страна пък Таиб винаги изглеждаше лукав и виновен, така че и това не доказваше нищо.
Опасенията му бяха съвсем въображаеми, само шепоти и сенки. Безпокойството му обаче продължаваше, пък и практиката му показваше, че при девет от десет подобни случая се оказва, че това усещане се подкрепя от действителни факти. Може би си въобразяваше, може би не. Така или иначе си държеше очите отворени и беше по-предпазлив от всякога. Може би трябваше да спомене за опасенията си на Моли, да види какво мисли тя.