Скритият оазис

Тя си избърса очите, махна ръцете му, може би прекалено рязко, но това беше, защото се срамуваше от слабостта си, искаше да дойде на себе си. Последва мълчание. Флин я гледаше загрижено. После се извини, излезе и след няколко минути се върна с жилетка и с чаша, от която се вдигаше пара.

— Чай. Английското разрешение за всички проблеми.

Тя, изглежда, се бе поуспокоила и се усмихна вяло.

— Благодаря — промълви тихо. — Съжалявам, не исках…

Той вдигна ръка да й покаже, че няма за какво да се извинява, сложи чашата на ъгъла на бюрото, издърпа стола и седна точно срещу нея. Остави я още няколко минути да се съвземе и отново я попита какво се е случило.

— Опитаха се да ме убият — отвърна тя с по-твърд и по-уверен глас. — Снощи, в оазиса. Същите хора са убили и Алекс, не е било самоубийство.

Той понечи да каже нещо, но спря, остави я да разкаже историята по свой начин, както пожелае. Фрея отпи глътка чай и заговори. Описа всичко, което се бе случило предния ден, като започна с разкритието на Моли за морфиновата инжекция и продължи нататък: доктор Рашид, полицейският участък, загадъчната платнена торба, близнаците, гонитбата през оазиса — всичко. Флин я слушаше приведен напред със съсредоточено присвити очи. Не коментираше нищо и изглеждаше външно спокоен, макар че напрегнатият му поглед и леко разтрепераните му ръце подсказваха, че разказът й му влияе по-силно, отколкото му се иска да покаже. Когато тя свърши, той поиска да види нещата, които бе донесла. Тя сложи раницата на коленете си, отвори я и му ги подаде едно по едно — фотоапарата, кутийката с лентата, компаса. Флин ги огледа внимателно.

— Те са убили Алекс — повтори Фрея. — И това е свързано с човека от пустинята и с нещата в тази торба. Руди Шмит — това беше името в портфейла. Говори ли ти нещо?

Флин поклати глава, без да откъсва поглед от фотоапарата.

— Никога не съм чувал за него.

— Защо Алекс ще се интересува от неговите неща? И защо някой я е убил заради тях?

— Не знаем със сигурност, че е убита, Фрея. Не бива прибързано да…

— Сигурна съм — настоя тя. — Нали ги видях? Видях какво направиха с онзи старец. Те са убили сестра ми, те са й поставили инжекцията. И искам да знам защо.

Той вдигна глава и я погледна в очите. Като че ли се канеше да каже нещо, но отново се отказа и само кимна вяло.

— Добре, вярвам ти. Някой е убил Алекс.

Останаха загледани един в друг за миг, после той продължи да оглежда предметите. Остави фотоапарата и лентата на бюрото и отвори компаса, нагласи скъсаната медна жичка.

— Разкажи ми отново за останалите неща от торбата — подкани я. — За картата и глинения обелиск.

Тя ги описа — мистериозните символи върху обелиска, разстоянията и компасните данни за местоположението, нанесени на картата. През цялото време Флин въртеше в ръце компаса и като че ли я слушаше само с половин ухо, макар че както и преди ръцете му едва забележимо потрепваха, а блесналият му поглед издаваше повече интерес — дори вълнение, — отколкото можеше да се съди по равнодушния му външен вид.