Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Какофония от гласове прекъсна мислите й. В черквата нахлу тълпа италиански туристи и гидът им ги настани по пейките около нея. Това я принуди да се отмести, за да им направи място. Бяха млади и, изглежда, храмът изобщо не ги интересуваше, нямаха никаква представа за светостта му. Говореха високо, хрускаха чипс, а един дори се забавляваше с електронна игра. Тя се опита да не им обръща внимание, но след малко се появи и нова група, този път японци, и черквата се изпълни с несекващи ярки проблясквания от светкавиците на фотоапаратите им. Гласът на техния гид — звучеше през някакъв мегафон — изпълни целия храм. Кирнан не издържа повече — не можеха ли да си стоят тихо и да я оставят да жали на спокойствие, — изправи се и тръгна към вратата. Момчето от една японска двойка прегради пътя й, подаде й фотоапарат и с усмивка и поклон я помоли да ги заснеме. Тя го направи, но извика:
— Какво става с вас бе, хора! Това е черква! Не схващате ли? Проявете някаква почит! Моля ви, проявете някаква почит.
Подмина японската двойка и изскочи от вратата, с препъване мина по стъпалата и тръгна по уличката. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Имам нужда от тебе, Чарли — задавено проплака тя. — Вече не мога да се справям сама. Господи, колко ся ми нужен. Съпругът ми, скъпият ми, прекрасният ми съпруг!
Навлязоха в предградията на Кайро чак след един и минаха още четиридесет минути, преди цистерната да пропълзи през почти парализираното движение до центъра. Накрая шофьорът спря в края на огромен площад, до покрита със смет леха трева, сред която имаше и няколко палми.
— Майдан Тахрир11 — съобщи й, без да обръща внимание на клаксоните на колите, които бавеше.
Пътят от Дакла бе продължил почти шестнайсет часа, безкрайно клатушкане, което се удължи още повече от настояването на шофьора да спира почти на всяко крайпътно заведение за чай. Фрея много пъти се канеше да го зареже и да опита да продължи на стоп с друга кола. Не се реши да го направи обаче, тъй като панически се боеше да не би хората от оазиса да са решили да я търсят и да попадне на тях. Макар да се движеха бавно, шофьорът на цистерната поне изглеждаше благонадежден.
Задрямва на пресекулки по време на пътуването — веднъж за цял час, — но повечето време остана будна. От време на време отваряше раницата и се вглеждаше във фотоапарата, ролката с лентата и компаса. Главно обаче просто зяпаше през прозореца ширещата се пустиня и броеше бавно редуващите се означения за изминатите мили, докато минаваха през Ал-Фарафра, Бахария.
И ето, накрая се озоваха в Кайро.
— Майдан Тахрир — повтори шофьорът.
— Телефон — каза тя и показа как вдига слушалка до ухото си. — Трябва да се обадя по телефона.
Той се намръщи, после се усмихна и й показа зелено-жълтата будка на обществен телефон и каза:
— Менател. — Бръкна в жабката, извади телефонна карта, подаде й я и махна с ръка, когато тя му предложи пари. Фрея благодари и за картата, и за возенето, метна раницата на гръб и скочи на паважа. Шофьорът извика за последен път: „Буус Уийлис. Амал Шваснегар!“ и отпраши.
Фрея се огледа. Безброй ръмжащи коли, подобни на мравки тълпи пешеходци, високи мръсни сгради, увенчани с гигантски билбордове за кока-кола, „Водафон“, „Саньо“, „Уестърн Юниън“. Потръпна. Въпреки вбесяващо бавния темп на пътуването в кабината на цистерната имаше нещо сигурно и успокоително. Сега тя изведнъж се почувства съвсем сама и уязвима, като охлюв, останал без черупка. На близкия светофар един шофьор на такси говореше по мобилния си телефон. И като че ли се взираше право в нея. Същото важеше и за старицата, която продаваше запалки на една преобърната щайга наблизо. Фрея наведе глава и с бързи крачки тръгна към телефонния автомат, като тършуваше в джоба си за картичката, която й бе дала Кирнан при първата им среща. Пъхна картата в автомата, избра обслужването на английски от менюто на екранчето, затисна слушалката с брадичка и набра номера. Мълчание, после сигнал и — за огорчение на Фрея — глас от телефонен секретар: „Здравейте, аз съм Моли Кирнан. Оставете съобщението си и ще ви се обадя при първа възможност“.
11
Площад „Свобода“ — Б.пр.