Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
През последния четвърт век винаги правеше едно и също на рождения ден на Чарли. Приготвяше му специална празнична закуска — бекон, яйца, овесени ядки, домашни вафли и боровинков конфитюр, любимата му добавка, — отваряше подаръците, които бе купила и опаковала за него, и оставаше насаме с фотоалбумите си — прелистваше историята на съвместния им живот, усмихваше се, докато си спомняше прекрасните им мигове заедно. Колко красив и специален човек беше нейният Чарли!
— О, скъпи мой — въздишаше тя. — Скъпи мой, прекрасни съпруже.
После отиваше в зоологическата градина — там я бе завел Чарли на първата им среща, във вашингтонския зоопарк, разбира се — и едва тогава на черква. Следобед славеше бога, опитваше се да си внуши, че любимият й е отнет по този ужасен начин, защото всичко е част от някакъв по-грандиозен замисъл, макар че и след толкова години все още не можеше да проумее какъв точно е този замисъл. Толкова мил и благороден човек да бъде хвърлен във въздуха от кръвожадните диваци. О, скъпи мой! Скъпи мой, прекрасни съпруже.
Влезе в базиликата, спря за миг да погледне голямата икона на Богородица до самия вход, запали свещи на стойката под нея и чак после мина напред и седна на един от дървените столове. Две врабчета пърхаха под сводовете на дървения таван.
Обичаше това място, а чувстваше, че и Чарли би се привързал към него. Влажната простота на храма — избелелите стенописи, изтърканите черги на пода и хладният мирис на мухъл, влага, прах и камък — създаваше особено чувство. Черквата като че ли я връщаше към най-ранните дни на християнството, дните, когато вярата е била млада и чиста, невинна, непокварена от ужасните морални дилеми, с които се натоварва в по-нататъшното си развитие. Някога, струваше й се, да си християнин е било просто въпрос на любовта и вярата, че добротата на Христос е всичко, което е нужно за изцеление на света от злото. Нейният Чарли със сигурност бе виждал нещата така — с простичкото, почти детинско убеждение, че ако имаш достатъчно вяра, ако крачиш колкото е възможно по-близко до стъпките на Исус, накрая всичко ще сполучи, а доброто ще възтържествува над злото.
Но Кирнан знаеше, че нещата са по-сложни и побъркани, а това пролича и от смъртта на Чарли. Изглежда, сложността личеше навсякъде напоследък. Агнецът божи бе обграден отвсякъде от чакали, така че само с любов човек доникъде не би стигнал. Тя вече отдавна бе приела, че за да остане християнин, човек трябва да действа изключително търпеливо, да търси начин за живот в името на Христос, но същевременно непрестанно да се пази от злодеите. Покорство и сила, вяра и нетърпимост — всичко беше извънредно трудно, болезнено и тревожно. Ето защо Кирнан толкова обичаше да идва тук. Да се слее с духовното, макар и за кратко, да стане едно с ненатруфената простота на прекрасния старинен храм. Да останат само тя, бог и Чарли, обединени в мълчанието, извън дилемите, които задушаваха живота й ден след ден.
Облегна се и сключи ръце в скута си, огледа черквата, за да се наслади отново на мраморните колони от двете страни на пътеката, на прекрасно инкрустираните иконостаси, на огромния меден полилей, но през цялото време си мислеше за Чарли и за живота им заедно. За всичко, което бяха споделили през толкова краткото си време заедно. За цялата си загуба.
Бяха се оженили късно, и двамата след трийсетте. Тя беше държавна служителка, а той пастор към първи батальон на осми полк на морската пехота. Тя почти се бе отказала от надеждата вече да си намери някого и бе приела, че животът й ще остане посветен на работата, а съдбата й ще е на стара мома. В мига, когато го видя застанал редом с нея във вашингтонската Национална галерия по изкуствата, и двамата — съвсем на място — пред платното на Карпачо „Бягство в Египет“, тя инстинктивно усети, че това е той. Човекът, когото беше чакала толкова години. Започнаха разговор, той я покани на среща, след шест месеца се сгодиха и след още пет беше сватбата. Разговаряха за деца, за пътешествията, които ще предприемат заедно, как ще остареят заедно — тя беше толкова щастлива, толкова много, безкрайно щастлива…
По-малко от година след брака им обаче изпратиха батальона на Чарли в Ливан като част от международните сили на ООН за поддържане на мира. Прекараха последен вълшебен половин месец заедно, после една сутрин тя му приготви закуската — бекон, яйца, овесени ядки, домашни вафли и боровинков конфитюр, — той я целуна по бузата, подари й кръста, който тя все още носеше на шията си, хвърли мешката на рамо и изчезна в утринния сумрак. Това беше последният път, когато го видя. След един месец, на 23 октомври 1983 година, съобщиха за поредната експлозия в Бейрут, на бомбаджия самоубиец, срещу казармите на морските пехотинци и тя начаса разбра, че нейния Чарли го няма вече. Две години — толкова бяха живели заедно. Само две кратки години. Най-щастливите в живота й.