Божествени и прокълнати

Коленете ми се подкосиха. Подпрях се на плота. Не разбирах какво толкова съм казала едно време, наистина не разбирах. Не бях имала предвид подобно нещо. Ни най-малко.

— Затова продължих да мълча — обясни Даниъл. — Понякога се опитвах да нарисувам онова, което исках, но тогава татко направо полудяваше. Един ден се опитах да разкажа на Джуд за урбат — малкото, което бях научил — но той реши, че си измислям. Затова му разказах как татко ме смазва от бой. Мислех си, че ако разкажа на един човек, ако го накарам да пази тайна, нещата ще се поуталожат и аз няма да предам татко. Накарах Джуд да обещае да не казва. Той наруши обещанието. Съсипа всичко.

— Но ти си постигнал желаното. — Вече целите ми крака трепереха. — Нали стана наш брат?

— Само дето не продължи дълго. Дотогава единствено мечтаех какво би било, ако имах истинско семейство, но ако брат ти не беше нарушил обещанието си, тогава нямаше да разбера какво е да си желан, а след това да те изтръгнат от единственото място, където съм бил обграден с обич. Всичко щеше да бъде както в миналото, на майка ми нямаше да й се налага да избира между чудовището и мен.

Даниъл прочисти гърлото си и се закашля.

— Беше по-лесно да контролирам вълка, когато бях със семейството ти. Когато си тръгнах обаче, се започна отново. Този път не се съпротивлявах. Потърсих други хора, обладани от демони — други нощни създания. — Той се изсмя подигравателно. — Само че повечето от вътрешните им демони не бяха истински демони.

Даниъл преглътна с огромно усилие. Очевидно повече шеги нямаше да има.

— Вълкът набираше сили — продължи след малко той. — Той въздействаше върху всичко, което правех. И после дойде нощта в енорията, когато видях брат ти, който имаше всичко, и тогава звярът в мен взе надмощие.

Свих се, когато си представих Джуд съвсем сам и уплашен.

— Развилнях се и го нападнах също както татко нападаше мен. Исках да усети болката, която чувствах и аз. Той дори не се отбраняваше. Просто прие всичко като мъченик и вълкът побесня. Исках да му отнема всичко, което имаше.

Даниъл си пое дълбоко въздух.

— Когато казах на Джуд, че ще взема парите и якето му, знаеш ли какво направи той? Изправи се пред витража с Христос, свали якето и ми го подаде. „вземи го — рече той. — Навън е студено, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен.“ Пъхна го в ръцете ми, толкова спокоен, притихнал, че не разбрах как е възможно. Не познавах мястото, от което идваше той. Не разбирах как е възможно да ми го предложи, сякаш бе едно нищо, все едно не бях сторил нищо. Тогава си казах, че искам да го убия. В този момент нещо плъзна във вените ми и аз започнах да треперя и да пищя… и му се нахвърлих.

Помня само, че се събудих някъде близо до църквата. Дрехите ми ги нямаше, наоколо бяха пръснати парченца от витража. Имаше кръв. Само че не беше моя. Нямах представа какво се беше случило, в какво се бях превърнал. Гейбриъл казва, че първите няколко пъти е така, че не съзнаваш какво вършиш. Бях като полудял. Нямах представа къде се беше дянал брат ти. След това го видях, лежеше свит в храстите наблизо. Разбрах, че аз съм виновен.