Божествени и прокълнати

Гейбриъл имал доста влияние в глутницата, въпреки това не успял да убеди останалите да позволят на Даниъл да остане с тях. Струва ми се, че споменът за поразиите, които баща му е причинил, бил все още жив. Прогонили Даниъл.

Наведох глава. Поредните имена, които можех да добавя в списъка с хора, които го бяха отблъснали — списък, в който сега вече фигурираше и моето име, откакто нямах сили да го погледна в очите.

— Преди да отпратят Даниъл от колонията, Гейбриъл му казал, че има начин да освободи душата си от лапите на вълка, че вероятно има лек. Гейбриъл не разкрил подробности, но станало ясно, че щял да открие ритуала, ако потърсел достатъчно внимателно. Казал му да поиска помощ от божи човек. Накарал го да се върне на място, където някой го обича — вкъщи.

— Значи затова се е свързал с теб. Ти си божи човек.

— Да. Оттогава преглеждам всичко писано по въпроса. Търся лека. — Той посочи пръснатите по бюрото книги. — След това разбрах, че отговорът трябва да е от религиозно естество — нещо, което единствено божи служител може стори. Навремето се запознах с един свещеник от ортодоксалната църква. Той ми разказа за реликва, която съхранявал в катедралата си. В книгата имало преводи на писма, написани от монах, който пътувал до Месопотамия по време на Кръстоносните походи. Тогава не се замислих, а свещеникът се шегуваше, че имал доказателство, че господ сам е създал върколаците.

Татко отвори чекмедже на бюрото и извади дървена кутия. Капакът беше гравиран със златни луни и слънца.

— Във вторник вечер ходих до катедралата. Трябваше да вложа цялото си красноречие, за да го убедя, но човекът най-сетне се съгласи да даде назаем книгата на моята енория. Няма да си намеря място, докато не открия отговора.

— И намери ли го? — Сърцето ми биеше до пръсване. — Ще успееш ли да излекуваш Даниъл?

— Не. — Татко се наведе над кутията. — Вече не.

— Не си намерил лек или не можеш да го излекуваш?

Татко свали очилата, скръсти ръце и ги отпусна на бюрото. Облегна се на стола и притисна с пръсти основата на носа си.

— Кажи ми, Грейси. Ти обичаш ли Даниъл?

— Как бих могла? — Заоглеждах нокътя на палеца си. — Не и след онова, което е причинил на Джуд. Не е редно…

— Обичаш ли го? — Гласът на татко ми подсказа, че точно сега не трябва да мисля какво трябва или не. — Хайде, кажи.

Очите ми се напълниха със сълзи. Нима ми бяха останали сълзи?

— Да — прошепнах.

Татко въздъхна и взе кутията.

— Тогава нищо вече не зависи от мен. — Постави кутията пред мен и вътре нещо изтрака. — Според мен ти трябва сама да откриеш отговора… Изборът е твой.