Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
Притиснах ръка към сърцето си. То биеше толкова бързо, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите ми.
— Ти ли беше или вълкът?
Даниъл помълча.
— Вълкът го е изхвърлил през витража. Само че аз бях този, който го остави. Видях кръвта по лицето му. Знаех, че се нуждае от помощ. Въпреки това избягах. Взех кутията с даренията и го оставих.
Столът изскърца, когато той стана. Чух, че се приближава до мен. Видях котката часовник да се отразява в очите му.
— Знаеш ли кое беше най-тъпото? — попита, застанал пред мен.
Не отговорих, въпреки това той ми каза:
— Изкарах с парите точно три седмици. Пет хиляди долара. Кървави пари, а аз ги профуках за скапани хотелски стаи и момичета, които разправяха, че ме обичат, докато сухото свърши. В края на третата седмица, когато бях дошъл на себе си и си спомних какво съм направил, побягнах. Колкото и бързо да тичах, не можех да се спася от вълка. Затова продължих да бягам, пиех, друсах се — бях готов на всичко, стига спомените да изчезнат — и тичах толкова бързо, че сигурно несъзнателно съм се върнал тук.
Пристъпи още по-близо до мен — толкова близо, колкото и онази вечер, когато го целунах под лунното небе.
— Сега вече познаваш ли ме? — все още ли мислиш, че си струва да бъда спасен? — Дъхът му парна бузата ми. — Погледни ме в очите и ми кажи, че ме обичаш?
Преместих поглед от часовника към пода. Прескочих счупените чинии и си взех раницата. Оставих безира и лака на масата и се отправих към вратата. Ръката ми беше на бравата, когато спрях.
— Джуд не е нарушил обещанието си — рекох задъхано. — Аз казах на баща ми. Аз съм тази, която те е превърнала във вълк.
Отворих вратата и хукнах по стълбите към минивана. Шофирах безцелно поне час и незнайно как се озовах вкъщи, в собственото си легло.
Не мислех за абсолютно нищо. Чувствата си бяха отишли. Бях празна.
Осемнайсета глава
Книга на тайните
Понеделник
Завивката беше на пода, когато се събудих на следващата сутрин. Пижамата беше залепнала за гърдите ми от пот. Главата ме болеше. Имах чувството, че някой пробива дупка в черепа ми, а болката избликваше през очите. Присвих очи към будилника. Оказа се много по-късно, отколкото предполагах. Станах и се отправих към банята.
Застанах под горещата вода и топлината прогони изтръпването от кожата ми, отми шока. Тогава потекоха сълзите.
Никога не плачех. Според мама не съм плакала от бебе. Просто не виждах смисъл. Сълзите не оправяха нищо. Само че сега, когато рукнаха по лицето ми и се смесиха с водата от душа, усетих, че повече не мога да се сдържам. Разхлипах се с надеждата никой да не ме чуе над жуженето на вентилатора в банята. Сякаш избликнаха всички сълзи, които бях сдържала досега. Плачех за времето, когато Дон Муни притисна сребърния нож към гърлото на татко. Плачех за случая, когато чух как бащата на Даниъл го пребива, за идването на майка му, за да го отведе от нас. Плачех за времето, когато ни пратиха с Чарити за три седмици у баба и дядо и не ни казаха какво става. Плачех за смъртта на Мериан, за изчезването на Джеймс, за Джуд.
Най-вече плачех за онова, което бях научила за себе си.
Чувствах се като истинска измамница. Татко ми казваше, че името ми означава милосърдие, помощ и състрадание. Само че той грешеше. Името Грейс Дивайн означаваше объркване, натрапничество, разочарование. Всичко, до което се докосвах — всеки, на когото се опитвах да помогна — се изплъзваше от пръстите ми.
Защо ми трябваше да се ровя в миналото, защо не си останах с въпросите? Защо не можех да върна времето назад и да се спра, да не забърквам тази каша?
Ако не се бях месила, ако си бях гледала работата, щяха ли нещата да останат такива, каквито бяха? Щеше ли Даниъл да си остане русокосото момче на съседите, ако си бях мълчала за деянията на баща му? Щяха ли Даниъл и Джуд да останат най-добри приятели? Щеше ли брат ми да бъде спасен от нараняване? Щеше ли Даниъл да е човек?
Как обаче да остана бездейна? Бащата на Даниъл щеше да продължи да го пребива и тормози — може би дори нямаше да е жив. А и как можех да се въздържа да не му помогна, когато се върна?
Той все още означаваше много за мен, дори сега, след като бях научила истината.
Само че не можех да поставя влечението си към Даниъл на първо място, като пренебрегна собствения си брат. Забелязах болката, изписала се на лицето на Джуд, когато на вечеря за пръв път споменах името на някогашния му приятел. Погледнах Джуд в очите и си обещах повече да не повдигам въпроса, да не се меся в тайните му, вместо това върнах човека, който го беше наранил, в живота ни. Чувствата ми към Даниъл причиниха болка, страх и гняв, които бавно задушаваха брат ми.