Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
В момента се чувствах по същия начин и по отношение на живота. Теглех, късах и всичко се разпадаше по шевовете. Всъщност брат ми беше на път да рухне и аз знаех, че вината е изцяло моя, а нямах представа как да оправя всичко. Джуд бе истински светец в сравнение с повечето тийнейджъри, така че какво ли го накара да изрече тези ужасни лъжи за Даниъл.
Сигурна бях, че Джуд лъже, повтарях си аз отново и отново.
Все си търсеше кого да обвини, с надеждата поне някой да му се върже. Казаното от него със сигурност беше лъжа.
Чувствата ми към Даниъл бяха ясни.
Чух Джуд да казва на Ейприл, че татко знаел какво е сторил Даниъл. Татко не би допуснал Даниъл до нас, ако твърденията на брат ми бяха истина. Освен това знаех, че не е наранил Мериан — той я обичаше — и не беше откраднал Джеймс. Нали бях с него в гората. Той спаси Джеймс. Беше герой. Той самият може и да не мислеше така, но аз знаех. Ако можех да се добера до истината, щях да помогна на Даниъл да се превърне в човека, който аз виждах у него — в човека, когото обичах. Тогава и брат ми щеше да се осъзнае. Можеха отново да се сприятелят и да станат като братя. Щях да дам шанс и на двамата.
Докато лежах в леглото, усещах как се лутам между думите на Джуд и Даниъл.
Скочих от леглото и седнах на бюрото, извадих кабела на телефона и го включих към компютъра. Нашите ми дадоха стария десктоп на татко при условие да не влизам в интернет от стаята си. Сърфирането в нета можеше да се прави единствено от компютъра в хола, където мама редовно проверяваше къде сме ровили. Тази вечер обаче беше изключение. Трябваше да науча нещо, а не исках никой друг да види какво правя.
Изчаках компютърът да се включи и тогава се вързах в интернет. Влязох в „Гугъл“ и написах „Небесни хрътки“. Курсорът се превърна в пясъчен часовник и аз зачаках. Най-сетне се появиха няколко статии за „небесни хрътки“ — всичките посветени на стихотворението на някакъв отдавна починал католик, който възпял как господ в цялата си милост преследвал душите на съгрешилите. Интересно, но не търсех това. Наистина ли очаквах да има уебсайт, посветен на тайната колония прадеди на Даниъл?
Тъкмо се канех да изключа, когато ми хрумна нещо друго. Започнах да пиша „ур…“, когато на екрана излязоха думите „урбат, Шумер“. Някой друг беше използвал моя компютър, за да търси значението на урбат. Кликнах и излезе дълъг списък речници от шумерски на английски. Единият беше оцветен в пурпурно, докато другите бяха все още сини. Кликнах върху него и открих списък шумерски думи както за вампири, така и за унищожители и зли духове. Прегледах думите надолу и попаднах на една позната.
Калби. Това беше фамилията на Даниъл. На английски се превеждаше като куче.
Това доказваше ли твърдението на Даниъл? Кучетата бяха хрътки все пак. След това погледнах надолу и открих и друга позната дума.
Урбат.
Проверих английското значение. Съвсем не беше „Небесни хрътки“.
Поех си въздух. Вече не се лутах между твърдения и обвинения. Потъвах бързо. Потъвах много дълбоко и усещах, че не мога да дишам.
Урбат… Псета на смъртта.
Даниъл ме беше излъгал. Беше излъгал, а Джуд го знаеше. Беше нещо незначително — просто бе преиначил името. Ако Даниъл ме беше излъгал за това, за какво ли още бе излъгал?
Това чудовище е лъжец, крадец и убиец.
Възможно ли бе да има зрънце — независимо колко миниатюрно — истина в думите на Джуд? Възможно ли бе Даниъл наистина да е способен да извърши подобни неща? Независимо какво се беше случило между двамата, то сигурно е било ужасно, след като брат ми продължаваше да бъде наранен и гневен години по-късно. Но чак да се опита да го убие!
Трябваше да поговоря с Даниъл. Трябваше да го попитам какво се е случило. Това бе единственият начин да разбера как да му помогна. Само така можех да сглобя разпилените парчета.
Седемнайсета глава
Вълк, предрешен като агне
Неделя вечерта
Два дни по-късно пъхнах ключа в приземния апартамент в къщата на Мериан Дюк. Чуках дълго, но никой не ми отвори. Така беше по-добре. Даниъл може би не искаше да ме пусне. Езичето на вратата превъртя и аз отворих.
Погледнах тесните циментови стълби, които водеха надолу към стаите. Заобиколих предната веранда — където бях седяла толкова пъти с Мериан — и се отправих към задния вход. Чувствах се странно, че съм толкова близо до мястото, на което Мериан беше починала — имах чувството, че тя ме наблюдава.