Божествени и прокълнати

Той кимна.

— Има много имена. Стотици са. Кожодери, лугару, върколаци, вълколаци, вуколаци. Предполагам, че името, което е най-популярно, е върколак.

— Върколак ли? Искаш да кажеш, че семейството ти са върколаци? — отстъпих назад. — Ами ти… и ти ли…

— Питаш дали съм вълк в момчешки дрехи ли? — Той не се шегуваше. — Всъщност аз съм хибрид. Майка ми е стопроцентов човек. Баща ми е Калби. Той е бил звяр. — Даниъл ме погледна. — Казах ти истината, че народът урбат живее на глутници. Заедно са, за да се защитават и да могат да разчитат на близост. — Докосна висулката. — Много от тях се опитват да контролират вълка; други се наслаждават на вкуса на кръвта. Баща ми беше от този тип. Предизвикал водача на глутницата и изгубил. Водачът го пропъдил, вместо да му изтръгне гръкляна, и това се оказало колосална грешка.

Татко поскитал известно време, но един от инстинктите на вълка е да е сред стадото, при семейството си. Накрая се озовал в Роуз Крест, където си избрал жена, която да му се подчинява. Опитал се да живее с нея като смъртен. Само че тогава съм се появил аз. Струва ми се, че той усетил, че няма да му е никак лесно да ме контролира… Това направо го побърквало. Аз отново го тласнах към лова.

— Значи баща ти — едва се насилих да задам въпроса, — той е бил чудовището от Маркъм Стрийт, така ли? — Спомних си как баща му спеше по цял ден. После работеше нощни смени в склада близо до приюта на „Маркъм“. Странните случки спряха приблизително по времето, когато той избяга от града. — Той е убил всички онези хора.

Даниъл сведе глава. Не беше нужно да отговаря.

— А ти също си роден с вълча същност.

Даниъл се наведе и вдигна едно парче от чинията.

Задържа го в отворената си длан.

— Моят вълк не беше твърде силен, когато бях млад — вероятно, защото не бях чистокръвен. Гейбриъл казва, че има потомци на хрътките, които са толкова смесени, че не чувстват почти нищо. — Сви пръсти около парчетата и ги стисна. Намръщи се и отвори окървавената си длан. — По онова време не знаех истината за семейството си. Знаех само, че нещо у татко е много сбъркано, и така открих, че раните ми минават по-бързо, отколкото на останалите хора. Можех сам да се церя.

Той затвори очи и стисна устни. Сякаш разрезите по дланта му всмукаха кръвта, след това се превърнаха в тънки, назъбени белези. В ръката му останаха няколко окървавени парченца стъкло.

— Годините минаваха и аз усетих как чудовището в мен започва да се надига. Борех се с него, доколкото можех. Само че се провалих. Вълкът ме завладяваше и се опитваше да ме превърне в звяр като татко.

— Ако вълкът те е завладял, това означава, че ти… — Замислих се за Джуд, за белезите по ръцете и лицето му, за всичко, в което обвини Даниъл. — Тогава се е случило. Опитал си се да нараниш Джуд, тогава вълкът е поел контрол. Затова той се страхува толкова много от теб.

Даниъл отново сви пръсти около счупените парчета. Кокалчетата му отначало поаленяха, след това побеляха. Кръвта се стече по китката му. Обърнах се към мръсно розовите маргарити на стената.