Тайната история

Отворих вратата на работилницата с рамо и търсех опипом ключа на лампата, когато изведнъж съзрях до прозореца нещо, което ме накара да се олюлея от ужас. В другия край на стаята, до прозорците, стоеше и не помръдваше фигура, облечена в дълго черно палто и със скръстени зад гърба ръце. Близо до една от ръцете видях малката светлинка на цигара.

Светлините се включиха с пукане и бръмчене. Призрачната фигура, придобила плът и станала видима, се обърна. Беше Хенри. Изглеждаше така, сякаш бе готов да отправи някоя шеговита забележка, но когато ме видя, очите му се разшириха, а устата му зяпна.

Миг-два стояхме и се гледахме през стаята.

— Хенри? — казах най-накрая, като гласът ми бе малко по-силен от шепот.

Той пусна цигарата и направи крачка към мен. Наистина беше той — мокър, с румени бузи и сняг, посипал се по раменете му.

— За Бога, Ричард — каза той, — какво ти се е случило?

Това бе най-подчертаният израз на изненада, който някога съм го виждал да проявява. Не бях помръднал от мястото си, гледах го втренчено и се поклащах. Нещата станаха прекалено ярки, пак с бяло по краищата. Посегнах към рамката на вратата и в следващия миг усетих, че падам, Хенри се втурна, за да ме хване.

Внимателно ме остави на пода, съблече палтото си и ме покри с него, като с одеяло. Примигнах срещу него и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Откъде се появи? — попитах.

— Напуснах Италия по-рано — отмахваше косата от лицето ми, за да види раната. По върховете на пръстите му видях кръв.

— Ама какво прекрасно местенце си имам, а? — казах и се засмях.

Хенри погледна към дупката в тавана.

— Да — грубо отвърна той. — Доста прилича на Пантеона.

После се наведе, за да огледа отново главата ми.

Спомнях си, че бях в колата на Хенри, светлини, хора, които се навеждат над мен, караха ме да сядам, когато не исках. Помня и как някой се опитваше да ми вземе кръв, а аз едва-едва се противопоставях. Първото нещо обаче, което помня много ясно, бе как се изправям и се оказва, че съм в мрачна бяла стая и лежа в болнично легло, на системи.

Хенри седеше в стол до леглото и четеше на светлината на нощната лампа. Остави книгата, когато видя, че се размърдах.

— Раната не бе сериозна — каза той. — Беше чиста и плитка. Спечели си само няколко шева.

— В лечебницата ли съм?

— Ти си в Монпелие. Докарах те в болницата.

— Защо съм на системи?

— Казват, че имаш пневмония. Искаш ли нещо за четене? — учтиво попита той.

— Не, благодаря. Колко е часът?

— Един през нощта.

— Мислех, че си в Рим.

— Върнах се преди около две седмици. Ако искаш да поспиш, ще извикам сестрата да ти сложи инжекция.