Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

В същото време обаче започваше да съзнава, че това в действителност е повече, отколкото бе очаквал. От първото раздвижване на въздуха, което той почувствува по бузите си, бурята сякаш придоби непрекъснато увеличаващия се устрем на лавина. Високи пръски обхващаха „Нан-Шан“ от носа до кърмата и изведнъж обичайното люлеене на кораба премина в мятане и гмуркане, сякаш той бе обезумял от страх.

„Това не е шега“ — помисли си Джукс. Докато разменяше обяснителни викове с капитана, тъмнината внезапно се примеси с нощта, спускайки се пред погледа им като нещо осезаемо. Сякаш някой беше угасил забулените светлини на света. Без съмнение Джукс се радваше, че капитанът му е при него. Това бе причина да се чувствува облекчен, като че ли този човек просто с идването си на палубата бе поел по-голямата част от тежестта на бурята върху раменете си. Такива са престижът, привилегията и бремето на началника.

Капитан Макхуър не можеше да очаква такова облекчение от никого на земята. Такава е самотата на началника. Той се опитваше да прозре с бдителния маниер на моряка, втренчил поглед срещу вятъра, сякаш гледаше в очите на някакъв противник, за да вникне в скритите му намерения и да предугади целта и мощността на неговия пристъп. Силният вятър, идващ от непроницаемата тъмнина, фучеше покрай него; той чувствуваше под краката си безпокойството на кораба и не можеше дори да различи силуета на корпуса му. Желаеше това да не е така; и чакаше съвсем мълчалив, сякаш бе поразен от безпомощността на слепеца.

Да бъде мълчалив, беше за него нещо естествено, независимо от това дали времето е лошо или хубаво. До него Джукс се провикна бодро сред бурята:

— Май че ни нагази с най-голямата си сила още в началото, сър.

Слаби проблясъци на светкавица потрепнаха наоколо, сякаш запалени внезапно в някаква пещера, в някаква мрачна и тайна празнина на морето, с под от пенещи се гребенчета.

За един зловещ неспокоен миг те разкриха нащърбена, надвиснала ниско маса облаци, продълговатите очертания на люлеещия се кораб, тъмните фигури на мъже по мостика, изпънали вратове, сякаш вкаменени. Мракът отново се спусна с трептене върху всичко това и тогава най-после дойде истинският пристъп.

То беше нещо страхотно и стремително, като внезапно разчупила се с ярост бутилка. Избухна изведнъж, навсякъде около кораба, с непреодолими трусове и с прилив на грамадни вълни, сякаш някакъв огромен бент бе хвърлен във въздуха откъм посоката на вятъра. В един миг хората загубиха досега си един с друг. Такава е разединяващата сила на бурния вятър: той откъсва човека от другите хора. Земетресението, свличането на почвата, лавината — те застигат човека случайно, някак без страст. А яростната буря го напада като личен враг, мъчи се да го сграби за крайниците, вчепква се в мисълта му, иска да изтика самата му душа навън от него.