Безсънна (Търсачът в дълбините)

Беше прекалено необичайно да говори за това с Хектор, но в същото време и не беше. Хелън знаеше, че той не я съди, нито й изнася безсмислена лекция: той само искаше онова, което беше най-добро за всички.

— Ние сме просто приятели — отвърна тя с увереност, която не изпитваше напълно. — Никой от двама ни не иска нищо друго.

Хектор я гледаше изучаващо в продължение на един миг, сякаш я съжаляваше.

— Целият свят може да е влюбен в теб и ти няма дори да забележиш, нали? Например онзи побъркан хлапак, който седи тук само за да може да те зяпа с часове.

— Имаш предвид Зак? — Хелън поклати глава. — Може би преди две години щях да се съглася с теб, но вече не. Зак ме мрази.

— Тогава защо се е настанил тук като на бивак в събота вечер? — попита Хектор със съмнение.

Хрумна му някаква мисъл и очите му започнаха да оглеждат бързо наоколо, докато най-накрая се спряха върху плота. Лицето му застина.

— Той знае — прошепна Хектор.

— Невъзможно. Никога не съм му казвала нищо.

— Винаги ли си зарязваш телефона така?

Хектор посочи към плота и наистина, телефонът на Хелън лежеше до парцала, с който беше бърсала. Тя никога не оставяше телефона си на видно място, когато беше на работа, особено откакто Орион беше започнал да й праща съобщения.

Хелън се устреми към телефона и го сграбчи, преглеждайки съдържанието на първото нещо, което светна на дисплея. Беше цялата поредица от текстови съобщения, разменени с Орион, включително планът им да се срещнат в Подземния свят.

Зак сигурно беше отмъкнал телефона от чантата й и беше прочел съобщенията й. Хелън се взираше в екрана, с ум, застинал от смайване. Как можеше Зак да я предаде така?

— Той беше и на онова състезание по бягане, нали? — Лицето на Хектор беше мрачно, а очите му бяха като две пронизващи цепки. — Видях го в края на гората, докато следеше теб и Клеър. Точно преди Стоте „мистериозно“ да изникнат от дърветата.

— Да, беше там — измънка тя, все още зашеметена. — Имах му доверие! Не достатъчно, за да му разкажа за силите си, но никога не съм мислела, че би направил нещо, за да ми навреди.

— Е, той знае, и сигурно предава сведения на Стоте. Само така може да са ме открили. — Хектор прегледа следващата поредица съобщения и въздъхна тежко. — А сега Стоте ще разберат и за Орион.

Тази мисъл не бе хрумнала на Хелън, но сега, когато Хектор повдигна въпроса, тя изпита прилив на паника. Като Скитник, Орион беше прекарал целия си живот в криене на съществуването си от членовете на Тиванската Династия, а Хелън неволно ги беше отвела право при него. Тя трескаво започна да пише съобщение.

— Непременно му кажи да се отърве от телефона си — добави Хектор, като започна да обикаля около „Новинарския магазин“, проверявайки за някакъв знак за предстояща атака. Хелън обясни на Орион ситуацията толкова бързо, колкото й позволяваха палците.