Възрастите на Лулу

Никога не бяхме имали слуги, само една помощница, самотна майка с две деца от едно село от Гуада-лахара, много глупава и доста грозна, бедната. Достатъчно й беше цялото нещастие, което имаше.

В началото не можех да свикна, поставях капанчета из цялата къща, кутия цигари тук, книга там и когато ставах сутрин, си стояха на същото място. Беше като някаква магия, отваряш хладилника и виждаш, че има лед и студени бири, че никой не ги е изпил. Купувах си рокля, която оставях две седмици в гардероба и когато се сещах да си я сложа, виждах, че етикетът й все още стои. Беше невероятно.

Можех да кажа „отивам да уча” и да се затворя в стаята си, в една стая само за мен. О, Боже, това беше най-голямото ми щастие, не можех да повярвам и доста време мина, докато свикна.

Действителността и новите усещания ме объркваха в началото.

Пабло много се забавляваше с моите вечни изненади, които подхранваше със съвсем лични подаръци, удивителни неща за мен самата като писалки, гребени, музикални касичка с ключалка, речник на гръцки и есперанто, гумен тампон, на който бе изписано цялото ми име, очила с менящи се цветове на стъклата, което най-много ми хареса, защото никога не са ми били необходими, но имах огромно желание да имам очила... Той не разбираше много добре причината за моето щастие. Имаше само една сестра и родителите му винаги са били богати, по-богати от моите. Никога не бе наследявал нищо от някой брат и винаги бе спал сам. Той също беше убеден, че децата в многодетните семейства се смеят много и че имат особено щастливо детствз.

Аз бях само на пет години, само на пет години, когато престанах да съществувам.

На пет години престанах да съм Лулу и се превърнах в Мариса, име на голямо момиче.

Мама се върна у дома с близнаците и всичко приключи.

Свикнах да се разхождам сама из къщи с кошничка, пълна с играчки, и никой да не иска да играе с мен, да ме хване за ръка, нито да има време да ме заведе в градината, на кино. Вечно повтаряха, че близнаците създавали много грижи.

Тогава Марсело ми обърна внимание.

Винаги е имал слабост към изгубените каузи, а аз никога няма да мога да му се отблагодаря достатъчно.

Неговата безусловна любов бе единствената ми опора през моята нетипична зрелост.' Между петнайсетте и двайсетте ми години, през оня ужасно сив живот, имах само него, докато се върне Пабло, който великодушно ми върна изгубените удоволствия, онова детство, което ми бе отнето така грубо и несправедливо.

Той никога не ме разочарова.

Никога не ме е разочаровал, си помислих, това е единственото, което оставаше, всичко останало се бе изпълнило...

Тогава влязоха.

Не знаех колко са, защото, изглежда, вървяха боси, а освен това звукът на една отваряща се ножица, която издаваше „хръс, хръс, хръс”, заглушаваше всички останали шумове, притъпявайки и последното ми сетиво за разпознаване.

Усетих, че някой легна на леглото до мен и постави цигара в устата ми.

— Искаш ли да пушиш? — беше Пабло. — След това няма да можеш...