Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
— Ясно — отвърна.
Беше страшно тих, за което Паблито ме бе предупредил, но в същото време бе и един от босовете на улицата, контролираше много хора, много агънца в нужда, отлъчени, красиви, покъртителни.
Аз исках да се държа настрана от помията, исках да остана встрани и се опитах, но не успях.
Когато разбрах, че няма друг изход, взех известни мерки. Отказах се от услугите на собствените си приятели, отказах и на Ели още в началото, защото той никога не би се съгласил, бях уверена. В крайна сметка бях всичко, което той се опитваше да бъде, имах всичко, което и той искаше да има, а на него му струваше толкова сълзи, такъв срам.., За него човечеството се делеше на две отлично разделени части и аз имах честта да се намирам в половината на щастливците, той никога не би си позволил такова разхищение.
Опитах се да се движа дискретно, да се срещам в отдалечени места от познатите центрове, да избегна всички предвидими рискове, но доста време загубих, за да се запозная с подходящи хора в подходящи места, минаха месеци, преди да бъде достатъчен само един телефонен звън,
Изпитвах панически страх от Пабло. Затова вземах всички предпазни мерки, но лошият шанс ме е преследвал винаги като някакво проклятие.
Веднъж в началото се видях с Ели.
Гус, един приятел на Пабло, срещах почти навсякъде, докато бродех по улиците, търсейки нещо, което да отведа в леглото си. Дори започнах да се съмнявам, че такива съвпадения можеха да са случайни, но накрая отхвърлих това предположение.
По-късно, един хубав ден, Паблито ми спомена за онзи сводник Реми. В сравнение с него Джими бе сукалче, но това не попречи да установим една дълга и сполучлива търговска връзка. Първия път ми намери две много добри и красиви момчета, но също и много скъпи. С тях се позабавлявах чудесно. После по-възрастният немного по-голям от мен ме разпита любезно за онова, което той също приемаше за нестандартна страст, казвайки следното: „Какво точно получаваш ти от всичко това.” Бях си задавала вече много пъти въпроса и щях да си го задавам още много пъти в тъмните, трескави нощи, които последваха тази първа нощ. Какво точно получавах от тях освен задоволяване на плътта.
Вероятно сигурност.
Правото да реша как, кога, къде, колко и с кого.
Да бъда от другата страна на улицата, на тротоара на силните.
Миражът на моята зрелост.
Често пъти интуицията ми подсказваше, че има други пътища, не така оплетени, интензивни и изнури-телни, за да се стигне до същото място, но никой не бе така удобен за мен, защото не знаех с точност докъде искам да стигна. Бях се сблъскала с тях, бях си тръгнала и толкова. Всеки момент можех да се върна по стъпките си без травми и без съжаление, защото това бе едно невинно забавление, само едно невинно забавление, с което се чувствах добре, по-зряла, по-силна, по-истинска, докато играех с тях...
Несъмнено изпитвах страх. Всеки път все повече се страхувах и не само заради парите, макар че и те щяха да се превърнат в сериозен проблем след време, когато свършат от сметката на Инес, които Пабло й внасяше всеки месец. Аз никога не му бях искала пари, не исках повече от точно необходимото, за да платя половината от разходите по нея, но той въпреки това внасяше много повече. Не исках да ги харча, в началото опитах, но по онова време добрите ми намерения се изпаряваха... Накрая похарчих всичко, пропилях ги набързо до последната песета и тогава парите наистина станаха проблем, макар и не най-тежкият.
Беше ме страх да не би да не мога да реагирам, да не мога да спра навреме. Понякога се смятах за неспособна да определя границата между фантазията и реалността, заплашена от сенките на един мръсен и чужд свят, към който никога не съм вярвала, че принадлежа, но който сега затваряше около мен жестокия си обръч.
Трябваше да го направя, съзнавах, че трябваше да го направя, но не можех да се откажа, не успявах, защото нищо не приличаше на тях, никое друго чувство не можеше да се сравни с онова, което събуждаха в мен. Никоя друга плът не бе сравнима с тази, която ми предлагаха, бяха единственото, което имах сега, когато бях заживяла отново този труден и монотонен живот, съставен от сиви дни, всички еднакви. Моето невинно хоби, единствената ми страст и развлечение в същото време.
Чертата бе много близо и ме плашеше.
Тогава мислех често за Пабло, защото всичко с него бе много лесно.
Очите ми блестяха и те се смееха на всичко. Бяха толкова красиви и двамата, изглеждаха така млади, че ми се сториха като онези преди двайсет години, в пролетната утрин в парка „Ретиро”, когато бяхме отишли с монахините да видим „Къщата на зверовете”. Беше екскурзия, някакви си четири спирки с автобуса, но учебния ден прекарахме като истински празник. Клетките смърдяха, зверовете не бяха зверове, а някакви нещастни и хилави подобия с проскубана козина, целите в рани, по които летяха мухи на рояци. Цял живот бяха хранили слона с парчета хляб и фъстъци и когато нещастният умря, страдах много. По същия начин бавно умираше и тази зоологическа градина. Беше интересна, но малка, бързо привършихме. Видяхме всичко за около 45 минути и тогава ни пуснаха. Двамата бяха седнали на една пейка на слънце, до езерото. Как им завидях! Сигурно са били на лекции сутринта. Как бих искала да съм като тях. Тогава се откъснах от групата и казах на Чело, че отивам с брат си. Седнах на земята да ги наблюдавам. Пабло цъкна с език и обяви със силен и ясен глас: „Цветя на злото” и започна да декламира, да дърдори на френски, като описваше големи кръгове с ръка, навеждаше се и се изправяше патетично. Бях единственият му слушател. След това се образува групичка от осем-десет души, някои разсеяни, други се смееха,