Възрастите на Лулу

а аз пригласях на последните, за да правя нещо, макар че не разбирах абсолютно нищо. Марсело, извърнат към Пабло, го наблюдаваше с възхищение, като че поемаше всяка дума, след което лицето му излъчваше мъка, радост, страх, тъга, несигурност, отчаяние... в началото помислих, че са полудели, но след това, когато започнаха да се въртят, без да могат да сдържат смеха си, вече не знаех какво да мисля. Изблиците им ставаха все по-силни и накрая Пабло спря изведнъж да говори и поздрави заобиколилите го с поклон. Тогава Марсело се качи до него на пейката, посочи го с пръст и извика: „Другари, това е социализмът!” Избухнаха ръкопляскания, не знам доколко спонтанни, а в далечината долавях все по-нервозния глас на настоятелката: „Мария Луиса-Поведа и Гарсия де ла Каса, елате веднага тук,” на което не обърнах нужното внимание, а само изкрещях в същата посока : „Отивам си у дома с големия ми брат!” Тогава ме хванаха за ръка и си тръгнахме. Излязохме от парка без проблеми и ме заведоха на терасата на един ресторант, за да хапнем скариди на скара и пием кока-кола, истински лукс. Аз също реших да променя презимето си за сметка на по-благородническите имена и оттогава съм само Руис Гарсия. Марсело от години се подписваше така само от инат и разбира се, успяваше да ядоса баща ми всеки път, когато хванеше телефона или вземаше писмо от пощата. Горкият, гордееше се с аристократическото звучене на презимето си, идващо от случайно съвпадение на двата напълно плебейски произхода, като наблягаше особено на „и”-то, което ги свързваше. Така че аз имах четири от най-изиска-ните имена — Мария Луиса Аурора Еухения Руис Поведа и Гарсия де ла Каса, но от този ден, в който ги срещнах в парка, бях само Лулу Луис Гарсия. В Париж хвърляха павета срещу полицаите, а те се задоволяваха да декламират Бодлер в един обществен парк, но бяха млади и красиви, очите им блестяха и се смееха.