Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Почти веднага ме обладаха отново.
Тялото на непознатия се изпъна под моето, ръцете му промениха положението ми, като ме накараха да се просна отгоре му, докато повдигаше ръцете ми, за да ги опра на облегалката. Едва тогава Пабло започна да се движи съвсем бавно,но много интензивно, което ме тласкаше към тялото на другия мъж, който след това ме отдалечаваше от себе си, хванал ме здраво с ръце за кръста, за да започне това отначало. Докато ритъмът на акта ставаше все по-умерен и синхронизиран, забелязах, че анонимният ми любовник като че ли имаше намерение да се откаже от първоначалното си пасивно поведение. Започна да повдига цялото си тяло към мен — незабележимо в началото, но винаги нежно, като постигаше почти перфектен синхрон с движенията, които Пабло му налагаше отзад. Членовете им се движеха в унисон вътре в мен и можех ясно да усетя всеки един. Главичките им се докосваха, допираха през това, което усещах като тънка мембрана, парче кожа, чиято цялост можеше да се наруши и която ставаше все по-тънка и по-тънка. Ще ме разкъсат, мислех си, тогава наистина ще се срещнат един с друг. Повтарях си го сама и ми харесваше да го чувам. Ще ме разкъсат, колко хубаво, тази ненужна мембрана ще бъде завинаги скъсана. Представях си уплахата им, когато разберат нещастието, приближените им членове. Ще ме разкъсат, продължавах да мисля, когато изведнъж им съобщих, че свършвам. Обикновено не казвах, но този път предупреждението излетя от устните ми, при което движенията им зачестиха, пронизаха ме и първоначално нищо не можах да разбера, след което усетих,че тялото на непознатия се тресеше и виеше под моето, устните му стенеха, спазмите му удължиха и моите. Тогава една ръка дръпна кърпата от очите ми, но аз не ги отворих, все още не можех да го направя до момента, в който Пабло не престана да се движи отгоре ми, докато не изчезна напълно натискът му.
След това тримата застинахме няколко секунди неподвижно.
Може би ще бъде по-добре да не отварям очи, да се обърна слепешком и да се мушна в леглото, като се свия в ъгъла и чакам.
Може би това щеше да е най-разумното, но не можах да издържа на любопитството и повдигнах с труд главата си, заровена все още в рамото му, изчаках още две секунди и отворих очи.
Брат ми с разкривени все още черти от удоволствието ми се усмихна.
След това се доближи до мен и ме целуна по устните полекичка — жест, който използваше при особени случаи.
Затворих отново очи.
Тогава Пабло се зае с мен. Винаги го правеше.
Положи ме в леглото, целуна ме, хвана Марсело и излязоха от стаята, като остана при него, докато той си отиде. Занесе чаша вода на Инес, която се беше събудила, върна се при мен, прегърна ме, гали ме, успокоява ме и не се махна,докато не заспя.
За Пабло границата между светлината и сянката беше съвсем ясна и никога не смесваше нещата, а само прибавяше определена доза от всяко нещо към спокойното удоволствие на всекидневния ни живот.
С него бе много лесно да пресечеш чертата и да се върнеш жива и здрава от тази страна, да вървиш по тънкото въженце.
След това единственото, което трябваше да направя, бе да затворя очи.
Той се заемаше с всичко останало.
Най-малко желаех да чуя неговия глас в този момент. Изпитах желание да затворя телефона, без да му отговарям, но след това се сетих, че подаръците ми тази година не бяха кой знае колко много.
— Мариса?
— Да, аз съм.
— Здравей, Реми е на телефона.
— Познах те.
— Много пъти те търсих миналата седмица, но никой не отговаряше...
— В понеделник имах рожден цен и излизах доста често.
— Честито. Колко навърши?
— Двайсет и осем... — Излъгах, но се засрамих, след което се поправих. — Плюс три стават трийсет и една.
— Та това е отлична възраст!
— Ами да. — Той трябваше да е най-малко на четиридесет и пет, както говореха.
— Ами аз ти се обаждах за нещо...
— Съжалявам наистина, братле, предпочитам да те предупредя, преди да продължиш, невъзможно е, за-щото съм без пукнат грош и в последно време не мога да си позволя никакви удоволствия.
— Не, не става въпрос за това...
— Така ли? — последното му изречение ме обърка. Познанството ни от първия миг се ограничаваше само до едно определено нещо.