Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
В един такъв изоставен общински плевник Иван Шибилев излезе за пръв път на театралната сцена. Актьорът, който изпълняваше ролята на Павел от „Боряна“, си счупи крака още на втория ден от турнето след едно безпросветно напиване и трябваше да го откарат в града. Янакиев възложи ролята на Иван Шибилев, без да се колебае, защото бе уверен, че ще се справи добре с нея. Познаваше вече страстта му към театъра, заради която бе дошъл с трупата да работи безплатно, а сега откри, че има и други заложби. Притежаваше изключителна памет и знаеше наизуст почти целия репертоар на театъра, умееше да имитира много сполучливо, пишеше стихове и ги рецитираше добре, рисуваше портрети на хората от трупата, свиреше на цигулка и на всички народни инструменти, а освен това притежаваше най-ценното за един актьор — чар и присъствие на сцената. Беше малко по-висок от среден ръст, с кафяви очи, топъл глас и много приятно, изразително лице, което отразяваше весел, неспокоен характер и чистота на чувствата. След представлението на „Боряна“ актьорите го поздравиха с успешния дебют и му пожелаха нови успехи. Всички бяха възхитени от оная свежест и искреност, с която той въплътяваше образа на младия селски момък Павел, особено в оня момент, когато застава пред всемогъщия алфатарски цар да брани любовта си на живот и смърт: „Не пущам Боряна, само ако умра, тя ще излезе оттука!“ След едномесечното турне трупата се завърна в града. Преди да се разделят, режисьорът го помоли да дойде в театъра към първи септември, за да изпълнява същата роля, ако титулярът не е оздравял дотогава, ако пък е оздравял, да го изпробва в друга младежка роля.
Иван Шибилев едва дочака средата на август, замина за града и още същия ден привечер намина към театъра. По това време там се въртеше само чичо Жорко с няколко души работници, които довършваха ремонта на гримьорните. Пред портиерската врата имаше пейка и на пейката седеше жена с тъмни, разпилени по раменете коси. Тя седеше с гръб към улицата и разговаряше с чичо Жорко. Щом видя Иван Шибилев, чичо Жорко остави жената и тръгна да го посрещне, цял превърнат в заешка усмивка.
— Ето го и нашето артистче! — говореше той, като го държеше за раменете. — И мустачки си оставил! Отиват ти, много ти отиват!
След като поговориха минута-две, чичо Жорко го покани да седне на пейката. Сядайки, Иван Шибилев неволно погледна момичето и през сърцето му мина оная тръпка на възторг и отчаяние, която изпитваше в присъствието на хубава и непозната жена. Как е възможно да има на света такава красота и аз да живея в същия този свят, без да я видя повече от един миг, мислеше той, зашеметен от тази красота, и не чуваше какво му говори чичо Жорко. Това е въпиюща неправда и неутешима скръб за човешкото сърце. Не е ли безсмислено да живея, след като тази красота си отиде от мен? Господи, направи така, че… Но още преди да я изрече, господ изпълни молбата му. Работниците повикаха чичо Жорко в сградата и тогава момичето се обърна към Иван Шибилев и го попита откога е актьор.
— Не съм актьор — каза той. Струваше му се, че сънува и както бива в сънищата, искаше да й погледне в лицето още веднъж, но някаква сила не му позволяваше да извърне глава към нея и тази сила му внушаваше по тайнствен начин, че ако я погледне в лицето още веднъж, ще види една горгона и мигновено ще се вкамени. Защо, защо се страхувам да я погледна, питаше се той и продължаваше да говори как случайно изпълнявал цял месец една роля и режисьорът обещал да му повери още една през сегашния театрален сезон.
— Вие сте щастлив! — каза с простодушна откровеност момичето.
— Щастлив? Напротив! — каза Иван Шибилев и меланхолично поклати глава.
Говореше искрено, защото щастливите му дни досега, които бяха много, потънаха в някаква тъмна пропаст в мига, в който видя момичето, почувствува се безнадеждно сиротен и изпълнен с необяснима скръб само при мимолетната мисъл, че тя ще си отиде завинаги и светът ще опустее без нея. Още същата вечер, мъчен от безсъние и самота, щеше да напише:
— Режисьорът Маловски ми обеща роля за този сезон — каза тя. — Може би ще станем партньори в някоя пиеса. Геновева съм, но ми казват Вева. А вашето име?