Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
И ето че светлините в залата гаснат една след друга, шумът постепенно утихва, горната част на завесата се раздира на две половини и те се понасят към двата края на сцената. Зад рампата се спуска синкав мрак и в него, отразили блясъка на сцената, прозират светлите петна на стотици човешки лица. Скоро тези лица затаяват дъх, а след малко започват да се смеят или да хлипат, сякаш това, което става на сцената, става и със самите тях. Действие след действие, и краят на представлението идва неусетно. Залата се разтърсва от ръкопляскания и одобрителни викове, на сцената излизат актьорите, хванати за ръце, усмихнати и все още възбудени от играта, покланят се на публиката, скриват се зад кулисите и отново, и отново извиквани от публиката излизат да й се покланят. След тези минути на възторжени аплодисменти към актьорите и на славата, с която ги даряваше публиката, Иван Шибилев си мислеше, че киното, рисуването, поезията и учението са били мимолетни увлечения по пътя му към сцената, и си даваше обет да посвети живота си на сцената. И докато учителите, съучениците и познатите му говореха, че природата е била безогледно щедра към него и го превъзнасяха като бъдещ знаменит поет и художник, той бе вече устремен с мисли и чувства само към театъра. Предстояха една след друга премиерите на „Скъперникът“, на „Майстори“ и „Министершата“, в които щяха да гастролират Кръстьо Сарафов, Елена Снежина, Владимир Трендафилов и други „светила на сцената“. В артистичния свят на града едва ли можеше да има други двама души, които да очакват с такова нетърпение тези премиери, както ги очакваха чичо Жорко и Иван Шибилев. Чичо Жорко не излизаше от театъра по цели денонощия, спеше по няколко часа на една изтърбушена кушетка, а през останалото време работеше така, че на постановките да не липсва нищо. Иван Шибилев ходеше всяка вечер в театъра, а много често и през деня да гледа репетициите като свой човек. Чичо Жорко бе успял вече да покаже стиховете му, печатани в „Българска реч“ и местния вестник „Литературни новини“, някои бяха видели и изложбата му в гимназията, тъй че почти всички актьори го познаваха и се отнасяха благосклонно към него.
Дойде и краят на третата учебна година. Можеше да я завърши с отличен успех, тъй като всички предмети му се удаваха с еднаква лекота, ако тези предмети не бяха престанали да го интересуват. Всичко, което говореха преподавателите, го изпълваше с досада, а особено неприятно му бе изпитването. То се превръщаше в разпит, тероризираше духа му и го караше да се чувствува като марионетка. Все по-често му се случваше да получава лоши бележки и учителите не скриваха съжалението си, че той от ден на ден пропада в училище и не прави усилие да постигне първоначалните си успехи. Толкова много хора, мислеше той, не знаят колко е висок връх Ком, химическия състав на водата или не могат да си служат с логаритмичната таблица, а нима са глупави, пропаднали и безполезни за себе си и за обществото, както ни се проповядва в клас? Дали Сарафов или Снежина могат да изчисляват обема на цилиндъра, а ако не могат, как са станали такива чародейци на сцената?
Така се опитваше да използува тези софистични съждения като щит срещу капитулантството си пред науката и като оправдание за поредното си увлечение. Един ден музите може би щяха да се преобразят в ерении, за да му отмъстят за духовното му многоженство и да превърнат дарбите му в тежко проклятие, но засега бе изпълнен с толкова чисти въжделения, че не допускаше такава опасност и вярваше, че ще може да им служи до края на живота си с еднаква преданост и любов. Изпитваше угризение само към майка си, неграмотната женица, която бе повторила, за да запази имота и да го изучи. Както всяко лято, тя се пресели в старата къща, за да прекара няколко месеца с него, но той постоя с нея само два дни и на третия се върна в града. Каза й, че в училище го задължават да остане още известно време в града, тя му даде пари и го изпрати по живо, по здраво.
В началото на юли един от режисьорите, Янакиев, събра група от десетина души актьори и предприе турне из селата в областта с „Под игото“ и „Боряна“. Тук и там зажънваха ечемиците, но хората не бяха виждали театър и вечер пълнеха „салона“. В повечето от селата ги хранеха безплатно и вечно гладното актьорско съсловие ядеше и пиеше до насита и събираше по някой лев за лятната ваканция. Янакиев имаше приятел, полковник от местния гарнизон и страстен любител на театъра, който му предостави четиритонен, покрит с брезент камион, така че превозът на хората и реквизита ставаше бързо и лесно. Иван Шибилев и чичо Жорко, който изпълняваше и длъжността на квартириер, отиваха ден по-рано в следващото село, осигуряваха квартири за трупата и приготвяха сцената в някое читалище, в училище или дори в някой плевник.