Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Да не си решила да останеш стара мома? — попитах я аз.
Тя се засмя и отвърна:
— Нищо не съм решила. Отдавна престанах да решавам отнапред каквото и да било.
После ние танцувахме в тесния като носна кърпа квадрат между масите, по които бяха оставени чинии с недоядени спагети или пилешки кости и бутилки от евтино червено вино. Около пет минути този танц ми беше дори приятен, но после започна да ми се струва, че изпълнявам насън някаква сложна и мъчителна работа и че този сън, изглежда, имаше своето значение, но какво? После музиката замлъкна и завършването на танца приличаше на пробуждане, когато се радваш, че си се отървал от съня и все пак ти е чоглаво, защото никога няма да разбереш какъв е бил смисълът на всичко това.
Ан очевидно изпитваше същото, защото, когато след малко пак я поканих да танцуваме, тя каза, че не й се ще, предпочитала да си поговорим. Разговаряхме, и то доста, но разговорът не излезе по-добър от танца. Та може ли човек вечно да разговаря за това колко хубаво, ама страшно хубаво, е живял в детството си.
Изпратих я до входа на апартамента й, който беше много по-хубав от бърлогата на Адъм — губернаторът Стантън не бе умрял в бедност. Тя ми пожела лека нощ и добави:
— Бъди послушно момче, Джек.
— Искаш ли пак да вечеряме заедно? — попитах я.
— Когато пожелаеш — отвърна тя. — По всяко време. Знаеш това.
Да, знаех го.
И ние излизахме на вечеря още няколко пъти. Последния път тя каза:
— Видях баща ти.
— Е, та? — отвърнах с безразличие аз.
— Не бъди такъв — каза тя.
— Какъв?
— О, ти много добре разбираш какво искам да кажа. Нима не те интересува как живее баща ти?
— А зная как живее. Седи в дупката си или се върти около мисионерите заедно с другите скитници като него, или пише тия глупашки листчета, които ти подават на улицата — Марко, глава четвърта, стих шести, и Йов, глава седма, стих пети, и очилата му висят на края на носа, а черното му сако е потънало в пърхот, сякаш го е засипала снежна виелица в Дакота.
Тя помълча известно време, после каза:
— Срещнах го на улицата и ми се видя зле. Изглежда болен. Отначало не можах да го позная.
— Опита се да ти пробута някоя от тия глупости, нали?
— Да — каза тя. — Подаде ми някакво листче, но аз толкова бързах, че го взех машинално. После си дадох сметка, че ме гледа право в лицето. Отначало не го познах. — Тя си пое дъх. — Това беше преди около две седмици.
— Аз не съм го виждал близо година.
— О, Джек, не бива да правиш така — каза тя. — Трябва да го видиш.
— Но какво мога да му кажа? А и той няма за какво да разговаря с мен, честна дума. Кой го кара да живее така? Защо трябваше да напусне адвокатската си кантора, без дори да затвори вратата след себе си?
— Но, Джек, ти…
— Той сам си избра този начин на живот. И излезе глупак, че постъпи така само защото не можеше да се погоди с една жена — и по-точно, с жена като майка ми. Щом не можеше да й даде онова, което й беше нужно — дявол знае какво й е било нужно, — щом не можеше да й го даде, тогава…
— Не говори така! — каза остро тя.
— Слушай, да не мислиш, че понеже баща ти беше губернатор и умря в махагоново легло с двама скъпи лекари, които висяха над главата му и пресмятаха наум колко пара ще пипнат, и понеже ти го смяташ за светец, та можеш да ми говориш като някоя стара наставница. Аз не говоря за твоите родители, говоря за моите. И не мога да си затварям очите пред чистата истина. А пък ако ти…
— Но защо е нужно да говориш с мен за това? — прекъсна ме тя. — Или с когото и да било?
— Но това е самата истина.
— О, истината! — възкликна Ан и сви юмрук на покривката. — Откъде знаеш, че това е истината? Ти нищо не знаеш за тях. Не знаеш от какво са били продиктувани постъпките им.
— Аз зная истината. Зная какво представлява майка ми. И ти знаеш. И зная, че баща ми е глупак, щом й позволи да го смачка.
— Много горчилка си насъбрал — каза тя и като ме хвана под лакътя, стисна здраво ръката ми през ръкава.
— Нищо не съм насъбрал. Пет пари не давам, да правят каквото щат.
— О, Джек — каза тя, стискайки ме все още за ръката, но не така силно, — не можеш ли да ги обичаш поне мъничко или да им простиш, или да не мислиш за тях? Каквото и да е, но да не се отнасяш към тях по такъв начин.