Когато мъртвите се пробудят

Съзнанието ѝ се изпълни с какофония от мисли и спомени и Елви задряма, както си седеше на фотьойла.

Събуди се от звуците на телевизора.

Вътрешната страна на клепачите ѝ се оцвети в оранжево, тя отвори очи, но веднага се видя принудена отново да ги затвори, заслепена от светлината на екрана. Той блестеше като малко слънце. Елви отново отвори леко очи, но този път съвсем бавно и внимателно.

Когато очите ѝ привикнаха към силната светлина, успя да види, че тя обгръща като ореол някаква фигура. Всъщност светлината дори струеше от нея. Жената. Елви веднага я позна и гърдите ѝ се изпълниха със страх.

Жената носеше тъмносин шал върху черната си коса, а очите ѝ бяха изпълнени със скръб, като на майка, която току-що е видяла смъртта на детето си. Която е стояла до разпятието и е гледала как стражите измъкват с клещи пироните от ръцете на сина ѝ. Извитите вкочанени ръце, някога така малки и нежни, търсещи с трепет гърдите ѝ. Скърцането на забит в дърво метал. Ръцете, облечени в парцали. Всичко бе загубено.

Елви прошепна:

— Света Богородице… — без да посмее да я погледне отново.

Защото в този миг усети силата на голямата скръб. Тя цялата бе събрана в очите на Мария. Скръбта на майката пред тялото на мъртвото ѝ дете, дете, изтъкано единствено от доброта. Мъка, родена не само заради мъченията и смъртта на сина, когото е кърмила и обграждала с грижи, а най-вече заради самата мисъл, че съществува един свят, където това е възможно.

С крайчеца на очите си Елви съзря как Мария отваря ръце, сякаш за да я приветства. Елви понечи да падне на колене на пода, но Мария ѝ рече:

— Седни, Елви.

Гласът ѝ бе нежен, шепнещ, а не силен тътен, прорязващ небесата. Напомняше на смирената молба на просякиня за някое петаче, с което да си купи хляб.

— Седни, Елви.

Мария знаеше името ѝ, а думите ѝ подсказваха, че знае колко усърдно е работила Елви през целия си живот, знае, че е заслужила да поседне за малко. Елви си позволи да погледне за секунда към екрана и забеляза, че на крайчетата на пръстите ѝ блестят малки звезди. А дали не бяха капки вода, изтрити сълзи.

— Елви — обърна се към нея Мария. — Надарена си с мисия.

— Да — прошепна Елви безмълвно.

— Трябва да дойдат при мен. Това е единственото им спасение. Трябва да ги накараш да разберат.

Тази мисъл не бе чужда на Елви и дори в този тежък миг тя успя да си представи своите съседи, хора с неразбиращи очи и уклончиви отговори. Затова я попита:

— Как? Как да ги накарам да разберат?

За секунда погледна Мария право в очите и цялото ѝ тяло се изпълни с истински ужас. Защото видя в тях скръбта, която очакваше човечеството, ако не признаеше греховете си и не потърсеше прегръдката ѝ. Мария протегна напред ръката си и продължи:

— Нека това е твоят знак.

Нещо докосна челото на Елви. Телевизорът угасна. Елви падна на една страна във фотьойла с чувството, че главата ѝ ще експлодира.