Без теб

Лили се обърна към алея „Ла Мир“44 и седна на една пейка. Въпреки усилието ѝ да се овладее, от детските смехове в малката градинка ѝ се зави свят. Две деца на около две годинки си играеха под бдителния поглед на майка им, която час по час вдигаше очи от книгата си със синьо-бели корици от библиотека „Джобен формат“ и поглеждаше към тях.

Близначки. Момиченцета носеха еднакви панталонки екрю, едни и същи здраво закопчани червени сака и бяха с еднакви маратонки. Бе невъзможно човек да ги различи. И въпреки това всеки път, когато майката вдигнеше очи към тях, изричаше точно адресирана препоръка като: „Жулиет, не стой права на люлката!“ Или „Анаис, не бутай сестра си на въртележката“. И „Жулиет, не се катери по пързалката. Само се пързаляй“.

Момиченцата ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, хващаха се за ръка и се пускаха, сякаш играеха на някаква игра. Коя коя беше?! Лили следеше движенията им, както човек следи по панаирите движенията на мошеници, които разиграват фокуса „Къде е попът?“. Всеки път се объркваше и не успяваше да отгатне коя е Жулиет и коя – Анаис. Майката продължи да вдига очи всяка секунда и винаги се оказваше, че има защо. „Анаис, ела да ти вържа връзката на обувките.“ „Жулиет, ела да ти издухам нослето.“

Покорена, Лили усети, че в гърдите ѝ се надига странно чувство. Не можеше да си обясни причината. Само защото гледаше тези сладки и съвсем еднакви момиченца... И все пак, всяко от тях знаеше кое е... Анаис не бе Жулиет, а Жулиет не бе Анаис... Не защото се чувстваха различни. Просто защото майка им ги различаваше едно от друго и никога не бъркаше. Знаеше и името на всяко от тях. Лили остана дълго на пейката, за да ги гледа.