Без теб

Бяха се събрали за цял живот.

Тръпка премина по тялото на Айля.

Почти не се бяха разделяли.

Само да не бяха тези пътувания и тези отвратителни престои в Турция с Гран-Дюк заради оная история с богатата хлапачка, загинала при самолетна катастрофа, и струващото милиарди разследване. Тя взе няколко горещи дюнера, завити в алуминиево фолио, и извика:

– Номер 11! Номер 12! Номер 13!

Клиентите вдигаха ръка като едно време в училището ѝ, или като в бюрата за социални помощи. Всеки подаваше „билетчето“ си. Айля нямаше четири ръце и не можеше да ускори темпото. Бързо хвърли пакет замразени картофи в кипящото олио.

Бе повярвала, че с историите на Назим е свършено. В края на краищата, благодарение на ресторанта, ако магазинчето можеше да се нарече ресторант, бе успяла да спести пари. Обед по обед. Но сумичката не бе никак лоша.

Не бе вече на възраст да мъкне торби с месо и да си гори ръцете с пържене на картофи. Мечтаеше да се завърне в Турция заедно с Назим, да бъде отново със семейството си и братовчедите си. Вече почти имаше нужните средства. Бе си направила добре сметката и бе намерила малка къща, която щяха да ремонтират. Намираше се на брега на морето, близо до Антиохия, и се продаваше на доста изгодна цена. А там времето постоянно бе хубаво. Тя и Назим имаха още дълги години щастлив живот пред себе си. При това – най-хубавите!

Ама какви ги вършеше това магаре! Отново ли се бе оставил Гран-Дюк да го увлече в някакъв глупав план?

Още три готови дюнера. Айля ги опакова в алуминиевото фолио като подаръци.

– Номер 14! Номер 15! Номер 16!

„Правя го за последен път – ѝ бе казал Назим. – Наистина за последен път!“ Пак се бе развълнувал и превъзбудил, когато Гран-Дюк го бе потърсил преди два дни. Очите на Назим блестяха като на момче. Айля го харесваше най-много, когато очите му заискряваха така. Той я бе взел в ръцете си и я бе повдигнал като перце. Само той можеше да я вдига. „Ще забо-гатеем, Айля! Само една последна работа и ще сме богати!“ – ѝ бе прошепнал Назим.

Богати ли? На Айля не ѝ пукаше за парите. Вече имаха достатъчно за къщата в Антиохия.

„За последен път. Обещаваш ли?“ – го бе попитала Айля.

Ръцете ѝ пак се разтрепериха. Ножът се кривеше и режеше негодни за ядене парчета.

Колкото повече мислеше, толкова повече я обземаше страх. Какво бе това мълчание? Защо нямаше новини от него? Дори когато беше в Турция, Назим ѝ се обаждаше всеки ден. Ами Кредюл, който не си вдигаше телефона? У тях нямаше никого. Айля се опитваше да се свърже и с него от два дни. Да-а-а, колкото повече мислеше, толкова по-малко понасяше часовете, които се точеха бавно. Имаше лошо предчувствие. Ако не бяха последните клиенти, отдавна да е хукнала към улица „Бют-о-кай“ при Гран-Дюк. Точно това щеше да направи веднага щом затвореше ресторантчето.

– Номер 17! Номер 18!

Бе напълно наясно, че нейният Назим не е ангел. Дори ѝ бе признавал ужасни неща, когато правеха любов и когато тя го оставяше да си търка мустаците във всички гънки на тялото ѝ. Избухваше в смях и цялата настръхваше, когато той гъделичкаше гърдите ѝ, задните ѝ части и... други места с палавите си косъмчета. А после, след като ѝ се нарадваше, си признаваше всичко... Не можеше да устои. Никога не бе крил нищо от нея. Тя знаеше имената, местата, знаеше и къде Назим криеше доказателствата. Тя бе неговата застраховка живот! Ах, това милиардерско разследване! Човек трябва да вземе предпазни мерки, когато парите падат така лесно, защото един ден непременно ще му се потърси сметка.