Без теб

Марк съвсем рухна, докато прослушваше съобщението. Без малко да запрати апарата в края на вагона. Под земята връзката прекъсваше. На всяка втора станция, че и по-често. Лили му се бе обадила! А е нямало обхват! Страхотно... Затова бе попаднала на гласовата му поща. Телефонът се изплъзваше от влажните му ръце като парче мокър сапун. Марк целият трепереше. Какво искаше да каже Лили с това Заминавам утре. Пътуването е еднопосочно. Голямо пътуване без завръщане. Сега никой не може да го предотврати. Да не би... На Марк му призля пред хипотезата, че... Тя бе мрачна и злокобна... О, не! Не и Лили! Колкото повече мислеше, толкова повече четеше съдържанието на писмото „между редовете“. Това голямо пътуване без завръщане... обзе го зловещо предчувствие... Бе сигурен какво е имала предвид Лили. Миниатюрният самолет играчка... Отгатваше какво решение е взела на осемнадесетия си рожден ден... Всичко съвпадаше. Лили бе решила веднъж завинаги да приключи с всичките си съмнения, с натрапчивите мисли, които владееха съзнанието ѝ, с миналото си.

Лили бе решила да сложи край на дните си. Утре.

Лили хвърли в боклукчийската кофа до езерото завития в алуминиево фолио дюнер. Почти не го бе докоснала, защото не бе гладна. Повървя малко и се приближи до водата. Според нея парк „Монсури“, който претендираше, че е най-големият в Париж, бе по-скоро най-зловещият. Поне през октомври – със студената си вода, с голите си дървета, наподобяващи армия от скелети, с необятния изглед към булевард „Рей“ със сивите му сгради с различна височина, които приличаха на зле окастрен плет от бетон...

Населяващите парка патици отдавна бяха напуснали езерото, а каменните любовници43 зъзнеха върху мраморния цокъл и създаваха впечатлението, че имат едно-единствено желание: да се облекат и да си плюят на петите.

Лили продължи да върви покрай езерото. „Любопитно е – мислеше си тя – как едни и същи места могат да се преобразят в зависимост от настроението на човека. Сякаш отгатват какво ви е на сърцето, докато ви придружават в разходката.“ Да, сякаш и дърветата разбираха колко се измъчва и не натрапваха присъствието си, а само свеждаха короните си и губеха листата си – като че ли от солидарност и съчувствие към младата жена. А и слънцето свенливо се бе скрило, защото може би се срамуваше да огрява парк, в който броди обляно в сълзи момиче.

Лили отново бе изключила телефона си. Преди няколко минути не бе издържала и се бе обадила на Марк. Бе ѝ оставил толкова съобщения! Сигурно е много нещастен. Дължеше му поне едно обаждане. Изпита облекчение, когато попадна на гласовата му поща. Така че не бе необходимо да се изправи „лице в лице“ с въпросите му. Като че ли тази толкова модерна технология, която свързваше хиляди хора с безжични телефони, също притежаваше инстинкт и бе разбрала, че Лили не желаеше това свързване.