Без теб

Директорът на турския филиал на „Шел“, доста деликатен човек, когото открих след дълго търсене, уточни, че не би могъл да разпознае личицето на детето, както не би могъл да разпознае и гърдите на майка му...

В „Бакъркьой“, болницата в Истанбул, където Вероник дьо Карвил родила Лиз-Роз, се раждали повече от тридесет бебета на седмица... Всъщност това беше луксозна частна клиника, където ме приеха със забележително угодничене. Педиатърът, който единствен следял състоянието на Лиз-Роз и я преглеждал три пъти седмично, ми подчерта, че през него минавали по двадесет бебета на ден... Извади ми дневник с данни за бебето при раждането му: три килограма и двеста и петдесет грама, четиридесет и девет сантиметра. Дали бебето е плачело? Да. Очите му отворени ли са били? Да. И освен това – нищо, нищичко. Особени белези – не. Пак задънена улица.

Вероник дьо Карвил вероятно ужасно се е отегчавала във вилата. А и персоналът, който имала на разположение, бил твърде недостатъчен. Успях да открия само един градинар – малко старичък и по мое мнение доста късоглед, който засичал бебето под палмите късно следобед, подслонено под дебела мрежа против комари. Нямаше какво да изкопча от него, освен неясно описание, много по-малко заслужаващо доверие от хаотичните твърдения на Малвина.

Няма сега да ви изреждам подробно размитите свидетелски показания, при това – напълно негодни за използване, които събрах в продължение на всички тези месеци. Матилд дьо Карвил бе казала да не пренебрегвам нито една следа и аз се подчинявах. При това – с радост, защото щеше да е достатъчно едно свидетелско показание, за да докажа нещо, оспорвано от толкова много хора!

На летище „Ататюрк“ в Истанбул една стюардеса си спомняше, че преди да замине еърбъсът за Париж на 22 декември, е погъделичкала три пъти по брадичката някакво бебе.

– Едно, а не две бебета, така ли ? – попитах аз.

– Само едно.

Поне така смяташе. Не бе сигурна нито за деня, нито за полета. Но че е погъделичкала някакво бебе, си спомняше.

Тази загубена стюардеса пося друго съмнение в объркания ми мозък. Да не би в самолета да е имало само едно бебе?

Ами да, кой в края на краищата би могъл да каже точно кои пътници са се настанили в самолета онази вечер? Да, списъкът им се знаеше със сигурност, само че... Ами ако някой в последния момент не се е качил?! Едно бебе например. Лиз-Роз например. Закъснение, някаква пречка в последната минута, някаква безразсъдна постъпка на майката, отвличане, някаква клопка, каквото и да е – все неща, които ме накараха да мисля, че Лиз-Роз може и да не е била в злощастния самолет и че е още жива някъде в Турция... или пък някъде другаде? Напълно смахната хипотеза! Тя можеше да се погледне и от обратната страна... Възможно ли бе да има толкова малко доказателства за съществуването на едно тримесечно бебе?! И толкова малко свидетели? Нито един приятел, който да я е галил и да ѝ се е радвал, никаква бавачка, която да я е люляла в ръцете си, нито една снимка. Нищо или почти нищо. Сякаш това бебе никога не бе съществувало или сякаш са го криели?! От много мислене и опити да свържа всичко, което бях научил, се превръщах в пълен параноик! Ако Лиз-Роз не е била в самолета, това можеше да означава, че е била убита преди това! Може да е имало някакъв инцидент в дома на младото семейство Дьо Карвил. А може и да е била болна от неизлечима болест още при раждането си... Или пък да е станала жертва на престъпление? Александър и Вероник бяха отнесли тайната със себе си. Може би само Малвина е знаела нещо и може би именно заради това се бе побъркала?