Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
А бесилки тя беше виждала достатъчно през живота си и никога не беше получавала удоволствие от тях. Стоиш там вързан, докато те изчитат името и престъпленията ти, надяваш се на последна отсрочка, каквато няма да получиш, докато примката се затяга все повече, хленчиш за милост или сипеш проклятия, но нито едно от двете не променя каквото и да било. Риташ в празнотата и оплезваш език, докато напълваш гащите за удоволствие на събралите се боклуци, които не са по-добри от теб. Шай си представи Джег и Нири, изправени най-отпред в ухилената тълпа, как я гледат, докато тя танцува на въжето. Сигурно щяха да са облечени в още по-нелепи дрехи, които ще си купят с получената награда.
— Майната им — произнесе тя безмълвно в тъмнината и устните ѝ се разтеглиха в злобна усмивка, щом чу как Нири стъпва на най-долното стъпало.
Шай беше изключително своенравна. Като малка, когато някой ѝ казваше как стоят нещата, тя веднага започваше да мисли как да направи точно обратното. Майка ѝ винаги я наричаше „упорито магаре“ и смяташе, че вина за това има кръвта на духовете, която тече във вените ѝ. „Виновна е проклетата им кръв“, сякаш Шай сама беше решила да бъде една четвърт дух, а не че майка ѝ беше започнала да се чука с някакъв скитник, който беше наполовина дух и който се оказа — нищо чудно — безполезен пияница.
Тя щеше да се бори. Несъмнено щеше да загуби, но щеше да се бори. Щеше да накара копелетата да я убият и да ги лиши поне от половината награда. Не можеш да очакваш, че подобни мисли ще успокоят ръката ти, но те успокоиха нейната. Малкият нож продължаваше да потреперва, но вече заради това, че го стискаше здраво.
За човек, който се беше обявил за велик следотърсач, Нири определено имаше проблеми с пазенето на тишина. Тя чу сумтенето на носа му, когато се спря на върха на стълбището, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако не беше дървената стена между тях.
Една дъска проскърца, когато той се размърда, и цялото тяло на Шай се напрегна, всичките ѝ косъмчета настръхнаха. След това го видя — не да се хвърля върху нея през вратата, стиснал брадвата си в ръка с убийствен блясък в очите, а да се промъква нататък по балкона, като следваше кървавите отпечатъци от краката ѝ, като натегнатият му лък сочеше в съвсем друга посока.
Когато получаваше подарък, Шай винаги смяташе, че веднага трябва да го сграбчи с двете си ръце, а не да си мисли как да благодари. Тя се стрелна към гърба на Нири с оголени зъби и ниско ръмжене. Главата му рязко се извъртя настрани, показа се бялото на очите му, лъкът му веднага ги последва и върхът на стрелата проблесна под светлината, блуждаеща в това изоставено място.
Тя бързо клекна и го сграбчи през краката, удари го силно с рамо в бедрото и го накара да изпъшка; ръцете ѝ се сключиха под задника му и внезапно в носа я удари вонята на кон и кисела пот. Стрелата излетя, но Шай вече се изправяше, ръмжеше, крещеше, повдигна го и — макар той да беше едър мъж — го преметна през перилата толкова ловко, колкото премяташе торбите със зърно във фермата на майка си.
Той увисна за миг във въздуха, отворил широко уста и очи от изумление, след което с хриплив вик полетя надолу и с трясък пропадна през дъските.
Шай примигна; трудно ѝ беше да повярва. Кожата на главата ѝ пареше и тя я докосна с пръст, като почти очакваше да напипа стрелата, но се обърна и я видя да стърчи от стената отзад, на много по-добро място от нейна гледна точка. Лепкавата кръв от косата ѝ покапа върху челото. Може би лъкът я беше одраскал. След като се беше сдобила с него, вече имаше някакъв шанс. Пристъпи към стъпалата, но внезапно застина на място. На прага стоеше Джег и мечът му стърчеше в дълга черна крива на фона на слънчевата светлина от улицата.
— Смоук! — изрева той и тя побягна като заек по балкона, като следваше собствените си кървави следи и чуваше тежките ботуши на Джег да тропат по стъпалата.
Удари вратата с рамо и изскочи на светло, на другия балкон зад сградата. Стъпи с босия си крак на ниския парапет — по-добре да продължи упорито напред и да се надява, че това ще я отведе донякъде, вместо да се спре, за да мисли — и скочи. Хвърли се към паянтовия балкон на отсрещната сграда над тясната уличка, като не спираше да размахва безумно ръце и крака, сякаш това щеше да я отнесе по-надалеч.