Дребната старица, която наруши всички правила

Той потърка брадичката си няколко пъти.

– Имам една идея, но е толкова откачена, че не знам дали ще се съгласите.

– Каква е? – попита Марта.

Умника докара пазарската количка и се зае да им демонстрира. Това донякъде разведри атмосферата, защото всички ги измъчваше проблемът за скривалището на парите. А откачената идея на Умника звучеше съвсем изпълнима. Поне на теория. С изключение на Ана-Грета, всички гласуваха в подкрепа на неговото предложение, а тъй като тя не можа да измисли нищо по-добро, Умника спечели. Накрая гласуваха и за това дали да отидат в полицията, или не, но по този въпрос все още имаше разногласия и те предпочетоха да отложат решението. „Само още няколко дни – помисли си Марта. – След това ще се предадем.“

Но най-напред трябваше да скрият парите. Умника погледна часовника на стената.

– Имаме време да го направим още днес – каза той. – Но първо да си вземем толкова, колкото ще ни трябват.

Останалите се съгласиха с неговото предложение и Марта, Кристина, Ана-Грета и Греблото се събраха около количката, за да вземат своя дял. Кристина се забави няколко мига, докато се питаше дали не трябва да даде част от парите на Ема и Андерс, но децата все пак вече бяха големи и трябваше да са в състояние да се справят сами.

Когато всички бяха готови, Умника попита Марта дали ще му помогне да избере малко снимки от интернет. После отвори уебсайтовете на различни парашутни клубове и подбра най-цветните и весели парашути, които имаха. Марта разбра какво беше намислил. Тя се зае да търси в интернет всякакви текстове за компенсации и бонуси. Когато листовете излязоха от принтера, Марта ги взе, изряза това, което й трябваше, и ги сложи върху банкнотите в пазарската количка.

Вече беше почти четири следобед, когато излязоха от хотела и се отправиха към следващата си цел – Музея на модерното изкуство.

– Ами ако хората си помислят, че това е някаква шега, а не сериозна инсталация? – усъмни се Умника. – Все пак днес е първи април. Не се ли притеснявате от това?

– Не, аз се притеснявам предимно, че вече успяхме да изгубим две картини и половината от парите. Ще бъде страхотно, ако не изгубим и останалите банкноти.

– Но беше забавно, нали?

– О, да – отговори Марта и се изчерви. – Наистина беше така.

Те излязоха от хотела, минаха покрай Националния музей и прекосиха моста до малкия остров Схепсхолмен. След като се справиха с изкачването по хълма, се озоваха пред вратите на Музея на модерното изкуство. Пазачът на входа искаше да ги спре, но Марта обясни, че проходилката й е счупена, затова се налага да се подпира на пазарската количка, за да се придвижва. Пуснаха ги вътре и след като оставиха палтата си на гардероба, петимата приятели влязоха в изложбените зали. Наложи се да обикалят доста, но най-сетне видяха един подиум, на който имаше скулптура на мъж с протегната ръка.

– Умник, и ти ли си мислиш за същото?

– Да, идеално е! – засмя се той.

Те изчакаха залата да се опразни за малко от посетители, вдигнаха пазарската количка и я сложиха на подиума, пред протегнатата ръка на скулптурата. Изглеждаше толкова абсурдно, че Марта едва сподави смеха си, но се овладя и вдигна капака на количката, така че да се виждат снимките на парашути и банкнотите. Залепи до тях статия за финансовите акули и техните бонуси, а за да завърши произведението, Умника добави и една саморъчно направена табела, на която с префърцунени златни букви беше написано: „Скъперникът“, от графиня Кристина Нобелхлъц. Инсталацията им беше готова. Идеята да нарекат въображаемия творец Кристина беше очевидна и за Умника, и за Марта, след като тяхната приятелка толкова се беше натъжила от изчезването на картините, а те искаха да я разведрят.