Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Хмммм — промърморих. — Е, добре. Исках още да кажа, че всички те носят перли, които са рожби на морето! — Последното го изрекох триумфално, опипвайки собствената си перла в пъпа ми.
Брат Гуидо се вгледа по-добре в картината и добави:
— Виждам, че грациите вляво и вдясно носят по една скъпа брошка и по един медальон на вратовете си.
— Върху косата й! — вметнах победоносно.
— Моля?
— Върху косата й! Ето, погледни! — подканих го. Вече бе започнало да ми става забавно. — Виж! Лявата грация носи брошка, закрепена за корсажа й. Обаче медальонът на дясната грация е окачен на една от плитките й!
— Напълно си права! — възкликна той и ме дари с най-ослепителната и красива усмивка на света. По-голяма награда не ми и трябваше. — И двата накита обаче са украсени с рубини. Но къде са перлите на „Пиза“, средната грация?
Посочих му самодоволно. Нямаше никакво съмнение, че по въпросите на модата специалистът бях аз.
— Ето, виж! Втъкани са в яката на роклята й. Вярно е, че са дребни и не толкова скъпи, но все пак са перли!
Той кимна и отбеляза:
— Възможно ли е стойността на бижутата да подсказва и относителното богатство на съответния град държава? Може би Неапол и Генуа са по-богати от Пиза, а?
— Кой, югът ли? — изгледах го невярващо и поклатих глава. — Чувала съм, че когато козите им торби се изпразнят, започвали да си пият пикнята — толкова били бедни.
— Не мога да споря с подобни подробни познания — отбеляза кисело той, — но мисля, че по принцип си права. Северните държави наистина са по-богати. Значи тези бижута не обозначават богатствата им.
— От друга страна, Пиза може би също си има брошка, но тъй като е с гръб към нас, не можем да я видим.
Брат Гуидо ме погледна безизразно, неспособен да схване моята логика. После тръсна глава, за да прогони мисълта ми като досадна муха, и рече:
— Да, но сега нямаме време да се задълбочаваме във въпроса кое може да присъства, но остава невидимо, в една по принцип фикционална сцена от въображаемо платно! Иначе въпросът ти определено носи голям философски заряд.
Сега беше мой ред да го погледна втрещено. Никога досега не бях обвинявана в наличие на философски заряд. За да сменя темата, побързах да отсека:
— Но ще ти кажа нещо важно — бижутата изглеждат съвсем истински.
— Истински ли?
— Да, истински. Като съществуващи. Всичко останало изглежда… ами… измислено. Приказно. Обаче бижутата на двете грации са си съвсем реални. — Посочих му. — Погледни медальона на Неапол — основа от тъмно злато, рубин в центъра, три висящи перли, с правилното тегло и сянка, поставени в обков от бяло злато! — Бях научила доста думички от професионалния жаргон на Бембо.
Лицето на монаха се озари от просветление.
— Искаш да кажеш, че всичко останало е тропа — извинявай, типологичен образ, роден от въображението на Ботичели, обаче бижутата са съществуващи бижута, взети от реалния живот, така ли?
— Точно така. — Е, нямах предвид точно това, но когато става въпрос за обиране на лаврите, не съм от най-срамежливите.
— Значи… — Тук вече почти виждах с очите си как мисълта на брат Гуидо изпреварва доста по-бавния му език. — Значи според теб Грациите са реални хора?
Защо пък не?
— Точно така — кимнах. — Ето, аз също съм реална, обаче позирах за образа на Флора. Защо тогава и тези три девици да не са реални дами? Е, може би без Пиза. Мисля, че тя е типологичен образ, така де, „тропа“, както я нарече, и гледа към Ботичели, за да ни подскаже, че тя е началото. Обаче другите две, вляво и вдясно от нея, са истински дами. Виж! Те дори приличат на истински „хора“ — чертите на всяка от тях са твърде различни от тези на другата.
— Напълно си права. Вярно е, първоначално решихме, че те са взаимозаменяеми, толкова си приличат. Но може би защото именно такова се очаква да бъде впечатлението на наблюдаващия от пръв поглед, така че да се досети, че „градовете“ са сходни, което ще рече — морски. Но когато се вгледаш, забелязваш, че са доста различни. Номерът е в детайлите. Знаци, Лучана, дават ни се знаци!
Сърцето ми се стопли, когато го чух да изрича първото ми име.
— А кои са те, познаваш ли ги? — попитах.
— Мисля, че една от тях познавам — отговори той. — Защото лицето вляво никога не може да бъде забравено. Видях я много отдавна, когато двамата с братовчед ми ходихме във Флоренция с чичо ми, лека му пръст. Трябваше да присъстваме на турнир, организиран в чест на Джулиано де Медичи, нещастният брат на Лоренцо Великолепния.