Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Не разбираш ли това?
Поради тази причина зарязах цигулката. Но това е друга история. Когато двамата с Бернат ходехме на училище, аз му разказвах най-подробно за уроците на Манлеу. И все не можехме да стигнем до училището, защото насред улица „Арагон“, сред пушека от локомотиви, който почерняше фасадите, Бернат се стараеше да имитира без цигулка онова, което Манлеу ми казваше, че трябва да правя, минувачите ни гледаха, а той после вкъщи го упражняваше и така в сряда и петък ставаше гратис нещо като втори ученик на великия Манлеу.
– Четвъртък следобед сте наказани. За трети път закъснявате за последните петнайсет дни, драги ми господа. – Байчото с русите мустаци на входа се усмихна доволен, че ни е хванал.
– Но...
– Няма но. – Размахва омразното тефтерче и вади молив от престилката си: – Име и клас.
Всеки четвъртък следобед от ерата Манлеу, вместо да си седя вкъщи, ровейки тайно в книжата на баща ми, Бог да го прости, вместо да учим заедно с Бернат у тях или у нас, се оказвахме задължени да се явяваме в класната стая на втори Б, където имаше още дванайсет или петнайсет нещастници като нас, които изкупваха закъсненията си с отворен учебник на чина, докато Herr Оливерес или учителят Родриго ни наглеждаха отегчени.
Когато се връщах вкъщи, майка ме разпитваше за уроците на Манлеу и ми задаваше подвеждащи въпроси относно възможностите бързичко да подготвя някой бляскав концерт, чуваш ли ме, Адриа?, с първокласни произведения, както явно Манлеу й беше обещал, че мога да направя.
– Като кое например?
– Кройцеровата соната. Сонатите на Брамс – отвърна майка веднъж.
– Невъзможно, майко!
– Няма нищо невъзможно – отговори, сякаш беше Трульолс, когато ми каза никога не казвай никога, Ардевол. Но макар да беше почти същият съвет, никак не ме убеди.
– Не мога да свиря толкова добре, колкото ти си мислиш, майко.
– Ти ще свириш съвършено.
Имитирайки съвършено умението на баща ми да не позволява да му противоречат, излизаше от стаята, така че аз не можех да й кажа, че мразя съвършенството, което се изисква от изпълнителя, и т.н., и т.н., и т.н., и се запътваше към владенията на госпожа Анжелета, а аз малко се натъжавах, защото, макар че майка отново ми говореше, почти не ме поглеждаше в очите и се интересуваше повече от училищния отчет за моя напредък, отколкото от неудържимото ми желание да видя гола жена и необяснимите петна по чаршафите, които, от друга страна, аз никак не исках да се превръщат в тема за разговор. А сега как да уча i portamenti вкъщи, без да свиря портаменти?
Вкъщи? Щом стигнах до входа, отново си спомних за моя ангел, който безмилостно бях изоставил на произвола на съдбата заради урока за негроидните ритми на Манлеу. Качих се, като вземах по две стъпала наведнъж и си мислех, че ангелът трябва да е отлетял, докато аз се размотавах по пътя, и си мислех, че никога няма да мога да си го простя, позвъних нетърпеливо, отвори ми Лола, отстраних я и погледнах към пейката. Червената усмивка ме посрещна с още едно прелестно чао154 и аз се почувствах най-щастливият цигулар на света. Три часа след нейната чудодейна поява пристигна майка с угрижено лице и щом видя ангела в антрето, погледна към Лола Чика, която беше излязла от кухнята да я посрещне, и на лицето й се изписа, че е разбрала за какво става дума, защото, без да я остави да се представи, я въведе в кабинета на баща ми. След три минути започнаха крясъците.
152 Немски композитор и диригент. Неговият Концерт за цигулка № 1 влиза в репертоара на виртуозните цигулари. – Б. р.
153 За портаменти (ит.). – Б. пр.
154 На италиански – поздрав при среща и раздяла. – Б. р.
* * *
Едно е да слушаш ясно един разговор, а друго, много по-различно е да разбереш за какво става дума. Шпионската система, която използваше Адриа, за да разбере какво се крои в кабинета на баща му, беше сложна, а докато растеше на височина и на тегло, трябваше да става още по-сложна, защото вече не можеше да се задоволява с едно кътче зад дивана. Като чух първите крясъци, разбрах, че трябва да защитя по някакъв начин моя ангел от гнева на майка. През вратата, която води от стаичката с шкафовете към задния балкон и пералното помещение, стигнах до един прозорец с матово стъкло, който никога не се отваряше и гледаше към кабинета на баща ми. От този прозорец влизаше малко дневна светлина, която стигаше до кабинета. Излегнат под прозореца, можех да слушам разговора. Сякаш бях там. Аз вкъщи винаги бях навсякъде. Почти. Майка, пребледняла, дочете писмото и погледна към стената.
– Откъде да знам, че е вярно?
– Защото наследих имението Казик в Тона.
– Моля?