Изповядвам

– Трябва да знаеш, че добрият изпълнител към обикновената памет прибавя и една специална памет, която му дава възможност да запомня не само всички ноти на солиста, но и нотите на оркестъра. Ако не можеш да го постигнеш, не те бива, хвани се да разнасяш лед по заведенията или да палиш уличните фенери. А след това не забравяй да ги гасиш.

Така че реших да правя упражненията за портаменто без портаменто и настъпи мир. Вкъщи ще уча портаменто. А Брух е посредствен. За да не остане нещо неясно, последните три минути на третия урок с маестро Манлеу прекарах в антрето на неговия дом, на крак, с шала на врата, докато той нападаше циганите цигулари, които свирят по баровете и нощните заведения и нанасят голяма вреда на младите, защото ги подтикват да правят ненужни и пресилени портаменти. Веднага ти става ясно, че свирят само за да привлекат вниманието на жените. Тези портаменти са допустими само за педали. До следващия петък, малкия.

– Довиждане, маестро.

– И помни така, сякаш е запечатано с нажежено желязо в главата ти, всичко, което съм ти казал и ще ти казвам по време на урок. Не всеки има честта да учи при мен.

Поне се убедих, че понятието „педал“ е тясно свързано с цигулката. Но справката в речника не ми свърши работа, защото думата я нямаше там и съмнението си остана. Брух трябва да е бил един посредствен педал. Предполагам.

По онова време Адриа Ардевол беше свят човек, безкрайно търпелив и затова уроците на маестро Манлеу не ми се сториха толкова лоши, както ми се струват сега, когато си ги припомням за теб. Бях изпълнителен и си спомням всяка минута от всички години, докато бях под неговото иго. Най-вече си спомням, че след два или три урока в главата ми започна да се върти проблемът, който така и не успях да разреша: от изпълнителя на музика се изисква единствено съвършенство. Може да е жалък тип, но трябва да е съвършен в изпълнението си. Като маестро Манлеу, който според мен имаше всички възможни недостатъци, но свиреше съвършено.

Работата е там, че като слушах него и слушах Бернат, като че ли схванах разликата между съвършенството на Манлеу и истинността на Бернат. А това ме накара да се интересувам малко повече от музика. Не разбирам защо Бернат не се задоволява с тази своя дарба, ами с болезнено упорство се стреми към лична неудовлетвореност и с всяка поредна книга се разбива в стената на явното си безсилие. И двамата много ни бива сами да си трупаме неудовлетворение от живота.

– Ама ти не правиш грешки! – каза ми преди петдесет години възмутено Бернат, когато му разказвах за моите съмнения.

– Но знам, че мога да направя грешка. – Недоумяващо мълчание.