Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Господи!
Изведнъж машината млъква и аз се обръщам, за да видя срещу себе си Нейт. Стои в средата на кухнята и държи дистанционното. По лицето му е изобразен неподправен ужас.
— Тук прилича на касапница!
Оглеждам замаяно обстановката. Да, всичко тук е като в сцена от филм на ужасите. Накъдето и да се обърнеш, стените са изпръскани с червена течност. Същото важи и за плотовете, за хладилника от неръждаема стомана, за печката, за приборите… Без да броим кашата от целина. Цялата безукорна кухня на Нейт е изпъстрена със зелени топчета каша.
В това число моя милост.
— Какво стана, за бога?
— Ами… хммм… имах малко проблеми със с-с-ссокоизстисквач-ката — запелтечвам аз. И унизена до дъното на душата си, започвам да трия зелената каша от целината от лицето си с ръкава на халата си.
— Хайде бе! — провиква се той, откъсва няколко парчета кухненска ролка и ми ги подхвърля.
— Имаше една липсваща част.
— Имаш предвид капака ли?
Тонът на гласа му ме кара да настръхна.
— Божичко, Нейт, много съжалявам! Ще почистя всичко! Ей сега! — Грабвам първия парцал, който виждам, и започвам да търкам като побъркана.
— Това сигурно ще развали мраморния плот.
— О, боже, съжалявам! Наистина!
— Мраморът има пори, ако не знаеш.
— Така ли? Мътните го взели! — промърморвам и започвам да търкам по-бързо. — В такъв случай е малко глупаво да се правят работни повърхности от него, не мислиш ли? — не мога да се стърпя да не добавя.
— Да де, ама никой не очаква върху него да се разлива сок от цвекло! — парира ме той.
— Да, знам. Съжалявам! Стана случайно!
Идва ми да добавя: „Ако не си чул, извиних се три пъти вече!“
Кратка пауза. После той въздъхва и казва:
— Добре де, не се притеснявай. Какво толкова! — Проправя си път през мръсотията, отива до хладилника и си вади оттам бутилка минерална вода. — Просто бях забравил колко си непохватна.
Усещам как веднага настръхвам. Окей, признавам си, че не съм най-координираният човек на света, но все пак.
— Какво би трябвало да означава това? — обаждам се с леден глас аз, като спирам за момент търкането.
— Не си ли спомняш как в Италия непрекъснато се спъваше?
— А ти пробвал ли си някога да вървиш с високи токчета по калдъръм? — не му оставам длъжна аз, като се опитвам да не звуча отбранително, макар че точно така звуча.
— И как непрекъснато чупеше разни неща?
Поглеждам го слисано и възкликвам:
— Ти май цял живот ще помниш онази ваза, а?
— Беше доста скъпа. От венецианско стъкло мурано!
— Не съм искала да я счупя! — извисявам в негодувание глас. — Всичко беше заради онзи паяк! Появи се отникъде и беше голям, с онези огромни, космати крака и… — Потрепервам. — Както и да е. Нали ти купих друга ваза?!
— Вярно е — кимва той. — Но те се изработват на ръка. И всяка от тях е уникат, не прилича на никоя от останалите!
— Направо не мога да повярвам, че все още ми се сърдиш за това! Случи се преди десет години!
— Не ти се сърдя. Просто го отбелязвам като факт — свива рамене той, отваря бутилката „Евиан“ и отпива.
Гледам го как се е подпрял небрежно на хладилника и преспокойно си пие водата, докато аз стоя срещу него, окъпана в сок от цвекло и покрита с гадна каша от целина, и търкам неговата кухня. Изпълвам се с възмущение. Всъщност не с възмущение — изпълвам се с огромна доза гняв.
— Е, избягвай да го изтъкваш! — срязвам го бясно.
Той сваля шишето от устата си, поглежда ме с присвити очи и казва:
— Този кошмар тук не е по моя вина!
— Знам, по моя е! Аз съм непохватна! — провиквам се, обръщам се и продължавам бясно да търкам плота.
— Е, ако беше малко по-внимателна… — не ми остава длъжен и той.
— А ако ти купуваше сока си в кутии, като нормалните хора… — е моята реплика.
— Охо, значи сега аз съм виновен! — изръмжава той.
— Не, ти просто се правиш на голяма работа!
Настъпва тишина, през която двамата с Нейт се гледаме гневно.